Този, който има интензивна вяра в своя Учител, и който напълно следва ученията на Учителя, е този, който е лишен от име и форма. Такъв човек се превръща в Крайната Истина и веднъж щом достигне Крайната Истина, той отрича собствеността дори на своите роднини.

Пътят на Знанието трябва да бъде разбран чрез използване на голямо умение. Желанията могат или не могат да бъдат обструктивни. Те не са препятствия за този, който ги получава, когато не ги харесва особено или не копнее за тях. Обаче, този, който има силни харесвания и нехаресвания и страстни желания, и след това получи желанията, бива изместен от своята Истинска Природа (Сварупа). Именно по този начин човек взема себе си за индивид (джива) и в резултат на това е лишен от блаженството на своята Истинска Природа.

Разбери, че всичко е съставено от твоята “Сварупа” и се дръж по съответния начин. Нищо не остава там. За реката Ганг се казва, че се спуска от главата на Господ Шива, понеже Той е осъзнал, че всичко е във формата на Себето, Бог. Оттук Той е известен като Шива. Индивидуалното съзнание (джива) казва, че Себето (Шива) е навсякъде, и все пак продължава да чертае разграничения, като например “Това е моята майка. Това е моята съпруга” и т.н., понеже страстната привързаност към желанията не е напълно преодоляна.

С други думи, човек не е преодолял светските връзки и отношения. Освен това човек не се отказва от гордостта и затова продължава да страда от същите стари нещастия и радости. Желанията са свързани с тялото, умът и богатството, а гордостта трябва да бъде насилствено изоставена. Тя не си отива лесно. Обаче, веднъж щом решим, можем да се отървем от нея незабавно.

Илюзията трябва да бъде отхвърлена напълно, умишлено прибягвайки до някакъв необходим метод. Обектите на светското желание, дори и да са придобити посредством съдбата, престават да бъдат привлекателни, когато човек вече не е страстно привързан към тях. Страстната привързаност изпраща човек от статуса на Себето или Бог (Шива) до статуса на индивида (джива). Това тяло в крайна сметка е изоставено като боклук и каквото и да правим за това тяло, е просто прибавяне към купчината боклук. В този съноподобен преходен свят, състоянието на най-висшето удоволствие може да бъде постигнато единствено ако обръщаш внимание на своето Себе. Веднага щом узнаеш, че всичко в този свят е преходно, ти си наречен “откъснат.” Точно както мишките не се безпокоят за нещо, което може да е в къщата, така трябва да бъде и с теб.

Човек може да бъде считан за надарен със Себе-Познанието, когато той вече не претегля предимствата и недостатъците на всички действия. Дори ако човек просто седи на определено място за кратко, той бива въодушевен от чувство за гордост от това място. Ако човек е връхлетян от същата гордост от тялото, тя ни принуждава да забравим Себето и унищожава вдъхновението за достигане на състоянието на Параматман. Веднъж щом индивидуалното съзнание узнае, че то е Брахман, то пие нектар. Ако не, то потъва в тинята на желанията.

Разграниченията, като например “Аз съм отделна същност,” “Ти съществуваш отделно” и “Светът стои отчетливо отделен от мен” са начертани и поддържани от всички. Тези разграничения продължават, понеже чувството, на което се основават, не е лесно откършено. Какво е различаване в края на краищата? Ние казваме, че има едно Себе, съществуващо във всеки, и все пак продължаваме да правим разграничения. Това се нарича различаване и то съществува единствено в ума.

Будното състояние е наречено така, понеже в него атрибутите или качествата са запалени или “будни.” Това само по себе си е наречено светът, понеже целият свят се върти около тези атрибути. Откажи се от всички предишни традиции и предишни практики, като по този начин ликвидираш егото, родено от тях. Само тогава будното състояние е унищожено.

Всичко, което се случва според нашите желания, е наречено добро, а това, което е против нашите желания, е наречено лошо. Добро и лошо са само концепции. За да изкорени егото, човек трябва да завербува помощта на интелекта и да посвети всичко в нозете на Учителя. Отдай себе си заедно с тялото, ума и богатството в нозете на Учителя. Когато “аз” не съществува, въпросът за “моето” не възниква. Ако твърдим, че всичко това е мое, телесното съзнание идва на преден план. Ако почиваме за известно време в една страноприемница, преследва ли ни някаква гордост за страноприемницата? Не, никога, ние чувстваме, че тя “не е моя,” и че “Аз съм само временен посетител.” Човек трябва да се държи по подобен начин по отношение на тялото и ежедневния живот.

“Аз” (егото) и “моето” (привързаността) са два демона, които ни преследват в този свят. Те са задушили Себето. Само този, който се е освободил от лапите на “аз” и “моето,” е наистина щастлив. За да постигне това, човек трябва да се държи така, сякаш Садгуру е собственикът на всичко. Много е трудно да се откажеш от аз и моето, понеже това изисква гигантско усилие. За да се отървеш от аз и моето, кажи, че “Аз съм навсякъде, във всичко.” Държейки се по този начин, човек ще се откаже от привързаността към тялото. Ако човек не може да направи това, тогава той трябва да предаде всичко на Учителя. Трябва да бъде разбрано, че този, който е склонен към дискриминация (разграничаване), не е наистина отдаден на своя Учител, или по-скоро все още не е придобил Знание.

За този, който е станал запознат със “Знанието на Брахман,” но все още не е преодолял навика на дискриминиране, неговите дела са безсмислени, и цялото му “знание” е напразно. Този, който не е над гордостта, може да изглежда, че е в будното състояние, но в действителност, той е дълбоко заспал в невежество. Всеки се стреми да напомпа гордостта. Никой никога не се опитва да се отърве от нея. Този, който е надут с гордост, говори несвързано като луд човек, по начин, подобен на човек, който е консумирал семето от татул*.

Този, който не е над навика на чертане на разграничения, не извлича истинската полза от Ведите и различни други писания. Човек трябва внимателно да обмисли докъде е успял в отказването от гордостта и обуздаването на телесната осъзнатост. Ти не можеш да придобиеш Крайната Истина, ако не се откажеш от своя навик на разграничаване. Пълната вяра в Учителя помага на човек да разбие оковите и връзките, които са възникнали в резултат на гордост. Именно само когато човек се предаде в нозете на Учителя, той е благословен с милост или истинско разбиране, и именно това разбиране помага на човек да се отърве от гордостта. Пълната преданост към Учителя поставя човек на правия път. Основното е, че дискриминацията, заедно с гордостта, е тотално изтрита, само когато човек се предаде изцяло на Учителя. Аз се покланям на Учителя, който е напълно реализиран. “ОМ Намах Сиддхам.”

Един златен пръстен е наречен така, понеже е направен от злато. Ние поглеждаме към него и го наричаме пръстен, но никога не го наричаме злато. Подобно, човек бива отнесен от външни форми и имена, никога правейки си труда да открие основната съставка, Себето. Когато човек държи мисълта “Аз съм велик,” “Знанието на Брахман” никога не може да бъде придобито.

Храбър воин е само този, който убива егото и продължава да живее в този свят. Казано е, че “Аз трябва да следвам правилата на Ведите, когато аз самият съм този, който е родил Ведите.” С други думи, самата вода е тази, която е жадна. Тези, които са невежи и следват ритуали, са посъветвани да следват диктатите на Ведите. Това е така, защото те са обременени с мудното и инертно тяло (телесното съзнание) и са склонни към разграничаване, правейки дуалност от Единството. Именно за тях са съставени Ведите.

Този, който знае, че “Аз съм във всеки,” и който не чертае разграничения, не е необходимо да бъде управляван от правилата на Ведите. Например, една жена, от уважение към социалните благоприличия, може да запази своите мнения за себе си, когато е с нейния съпруг на публично място, но не чувства тази необходимост, когато тя е вкъщи сама с него. Там където алчността, привързаността, страстните привързаности, желанията и т.н. съществуват, това е обективно знание. Когато са отхвърлени, обективното знание е изкоренено и диктатите на Ведите не са необходими. Звездите сияят само през нощта, и щом слънцето изгрее, те стават без блясък. В този пример, слънцето означава Знание, а звездите са правилата на Ведите.

Точно както децата играят на “къща,” така и ние трябва да се отнасяме към нашия домашен живот. Ведическите правила са като стари опаковки от вестници за този, който се справя със своя живот по незасегнат и необвързан начин. Ведическите правила са, за да помогнат на човек да реализира своята “Истинска Природа” (Сварупа). Веднъж щом собствената Истинска Природа е разбрана, тези ведически принципи губят своята значимост. Докато има робство на обективното знание, робството на Ведите продължава. Веднъж щом Себе-Познанието е достигнато, всички обективни неща се оказват толкова неистински, колкото едно съновидение. Въпреки че един “Реализиран Човек” (Джнани) помни своя бивш домашен живот, той знае, че той е неистински, точно както децата чувстват, че е неистинско, когато играят на къща. Разбирането на единството с всичко, помага на човек да придобие “Знанието на Брахман” (Брахмадняна).

Този преходен свят е като чувство, което човек преживява по време на съновидение. Такова чувство е взето за истинско само по време на съновидението. Веднъж щом човек се събуди, дори ако съновидението е запомнено, цялото преживяване е узнато като нереално.

Каква е разликата между ума и Себето (Атман)? Това, което е натоварено с любопитство, и което е заето с класификации на обекти, е умът. Това, което казва нещо, е наречено умът. Докато това, което е “Съзнателно” за всичко, е Себето.

Съществуващо тихо само по себе си, само Себето е “Съзнателно” за всичко. Никаква същност различна от Себето не съществува. Когато Себето одобри съществуването на нещо, то става наша концепция, а когато отрича или не го одобрява, то се превръща в съмнение. Именно умът измисля всички съмнения и концепции. Умът е пълен с концепции, докато Себето е свободно от тях. Себето е крайното “място за почивка.” Какво е тази “почивка”? Това, което остава след забравянето на всичко, е наречено почивка. Има блаженство в забравянето на всичко. Това, което остава след отказване от разграниченията, като например “аз” и “ти,” е блаженство. След отказване от гордостта, човек може да се радва на недиференцирано щастие.

Защо намираме щастие по време на дълбок сън? Защото чувството за “аз” (егото) и “моето” (привързаността) отсъства по време на дълбок сън. Цялата гордост е оставена, докато спиме и тогава можем да си починем. Докато сме заспали, ние почиваме в нашата “Истинска Природа” (Сварупа) и се къпем в щастие. Обаче, поради невежество, ние не можем да оценим блаженството и го наричаме дълбок сън.

Именно Себето вижда през всички събития във всичките три състояния (будността, съновидението и дълбокият сън) и така е наречено “Господът на Трите Свята” (Трайлокянатх). Будният свят е наречен “Светът на Истината” (Сатялока*), а интелектът (Господ Брахма) е създателят на този свят. През нощта интелектът се оттегля от будния свят и трите свята са унищожени (изчезват). Обаче Съзнанието остава, поради което ние сънуваме. Желанието е създателят на сънувания свят. Светът на дълбокия сън може да бъде отъждествен с “долния свят” или невежество.

Този, който е реализирал Себето, стои отвъд цялата дейност и последствия. “Вътрешният ум” има три атрибута (гуни). Той е склонен да бъде спокоен, когато е управляван от саттвагуна, склонен е към светско удоволствие, когато е повлиян от раджогуна, и е обладан от гняв, когато е връхлетян от тамогуна. Всичките три атрибута се характеризират с обективно знание. Те покълват от концептуалната гордост “аз съм тяло.” Тази гордост, свързана с тялото, е генераторът на преходния свят и именно поради тази гордост ние сме забравили Себето.

Илюзорният преходен свят, който е породен от Себето, се е разпространил до такава степен, че е изтласкал Себето извън полезрението. Всички са станали очаровани от този материален свят. Господ Вишну, поддържащият този свят, така е придобил формата на изкусител. Нашият вътрешен ум е станал хипнотизиран. Себето, което пребивава в тялото, е очаровано от изкусителя “Обективност.” Точно както земята хвърля сянка върху луната, карайки диска на луната да изглежда тъмен, така и илюзията засенчва Себето. Обаче, луната все още е там горе, незасегната. Подобно, Себето винаги остава незасегнато от илюзията.

Себето е отделно от което и да е дело, и все пак никакво дело не може да бъде осъществено без него. Именно Себето (Атман) е, което одушевява всички органи, и все пак е далеч над работата на тялото или проявлението (Пракрити). Всички сетива са ограничени до своето конкретно поле, но Себето превъзхожда във всички полета. Дори самото невежество е само чисто Съзнание. То е наречено невежество, само защото истинската форма на Знание, Чисто Съзнание, не е узната. Себето е далеч по-висше от работата на тялото (Пракрити; проявление). То е “Озарителят” на състоянието на тялото и “Контролиращият” атрибутите и органите, свързани с него. Връзките или спойките с обективното знание са връзките на “несъществуващото.”

Главните качества на един добър ученик са вяра в Учителя и откъснатост. Какво е откъснатост? Откъснатостта е да бъдеш осъзнат за факта, че няма нищо, което си струва да имаш или да постигаш, различно от Себето. Отсъствието на желание е благоприятно за придобиването на Знание. Заедно, откъснатостта и липсата на желание помагат на човек да спечели богатството на Знанието.

“Аз съм Брахман” (Ахамбрахмасми) е наука, а Знанието на Себето е единствената Истина. Нищо тук не се основава на емоции. Това, че ние не сме тялото, е отворен факт. Също както собственикът на една къща е отчетливо отделен от къщата, и влиза и излиза от нея, така и Себето е отделно от това тяло. Някой ден то ще отхвърли това тяло и ще го изостави. От това може да се заключи, че тялото и собственикът на тялото са изцяло различни. Когато човек каже: “Това тяло е мое,” това доказва, че Себето е отчетливо отделно от тялото.

Кой тогава пребивава в това тяло? “Ти.” Този, към когото се обръщаш като “Мен,” си ти. Този, който е наименуван като “Аз,” е “Аз.” Всички различни телесни органи не са наименувани “Аз.” “Азът,” който пребивава в това тяло, е истинският “Аз.” Когато всичко е елиминирано, нищо не остава. Тогава, когато дори това нищо, невежеството (причинното тяло), е изоставено, този, който казва “Нищо не е останало,” все пак остава. Този, който остава, когато нищо не е останало, е Себето. Себето никога не може да бъде елиминирано. Ти си Себето. “Татвамаси” означава “Ти си Той,” “Ти си Това.”

Грубото тяло не е истинският “Аз.” “Осъзнаването” Ахамбрахмасми, “Аз съм Брахман”, ето това е истинският “Аз.” Татвамаси, “Аз съм Това,” е оръжието, дадено ти от Учителя. Мъдрецът Васиштха, Учителят на Господ Рама, му е казал: “Прави каквото искаш, но си гравирай съвета в ума, че аз не съм тялото, аз съм Брахман.” Ние сме чистият, винаги свободен Параматман, и все пак ние наричаме тази торба от плът и кости, която е вършителят на всички действия - “аз.” Какво удивително нещо! Този, който държи оръжието на “Татвамаси” и е добре запознат с “Ахамбрахмасми,” е един и същ. Мисленето, използвано по този начин, изкоренява гордостта, свързана с тялото.

В невежество, човек се придържа към вярването, че “аз съм тялото.” Откажи се от него. Изостави го. Именно това вярване проправя пътя за всички съмнения. Повлияни от него, ние оставаме несъзнаващи факта, че ние сме Себето (Шива), и започваме да вярваме, че ние сме индивидът (джива). Това вярване подхранва похот и гняв (вторични продукти на външното търсене на щастие). Именно поради това вярване, индивидът е преследван от лоши мисли и раждане и смърт. Вярването “аз съм тялото” е майката (произходът) на всички бедствия, като неговата дъщеря е “привързаността”, а “илюзията” е гувернантката, която се грижи за тази дъщеря. Това вярване и всичко, което го придружава, трябва да бъде повалено с удар на оръжието “Аз съм Брахман.”

За да обобщим, триото “аз съм тялото,” неговата дъщеря “привързаността,” заедно с “илюзията,” гувернантката на “привързаността,” всички трябва да бъдат унищожени с помощта на знанието.

Представата “аз все още не съм надарен със Знание” е коренът на съмнението и трябва да бъде оплевена. Именно от тази луковица на съмнение покълват всички скърби. Именно поради това съмнение човек е преследван от раждания и смърти, и следствията от търсенето на собственото си щастие навън, като например похот, гняв и т.н., са подхранвани. Тази луковица на съмнението трябва да бъде унищожена с един единствен удар на блестящото оръжие на Себе-Познанието, придобито от Учителя.

Значението на “Сохам” трябва да бъде изучено в детайли. Думата “ахам” означава “аз съм,” “кохам” означава “Кой съм аз?,” и “Сохам” означава “Аз съм Той.” Да приемеш убежище в собственото Себе означава да разбереш “Кой съм аз?” Това само по себе си е убежището, така че приеми убежище в “Кой съм аз?” “Знанието на Брахман” е разбирането на знанието “Аз съм Брахман, Аз съм Себето, което е Брахман.” Простото устно повтаряне на това е наречено вербално знание и не е от полза. Егото не може да бъде изтрито чрез просто казване или мислене, че Себето присъства във всеки. Егото или гордостта ни мъчат тайно и не могат толкова лесно да бъдат победени. Не е възможно да се трансформираш в Брахман просто с думи. Не може да бъде намерена и следа от гордост, когато човек напълно разбира Знанието, че “Аз съм Брахман, и само Аз присъствам във всички до един” и го прилага на практика.

Всичко не е нищо друго освен Параматман. Човек трябва да практикува това по тих и задоволителен начин, за да може егото да бъде заличено. Този, който практикува това, става достоен за обожание. Учителят е Парабрахман и егото може да бъде заличено чрез напълно отдаване на Учителя. “Ананя” означава “изключително сингулярен, непозваляващ друго чувство.” Знаейки, че Учителят е Парабрахман, човек трябва за изостави егото и да Му се отдаде. Тези, които са вдъхновени от това чувство и се държат по съответния начин, лесно придобиват Себе-Познание.

Знанието е лесно постигнато, ако на Учителя се гледа като на Параматман и е обожаван. Този, който обожава Учителя и се ръководи от разбирането, че Параматман съществува във всеки, може да бъде наречен “Джнани.” Точно както тъмнината изчезва, когато човек държи запален факел в ръката си, така и илюзията, привързаността, егото и концепцията “аз съм тялото” изчезват, когато човек обожава Учителя. Човек трябва да обожава Учителя с чистото чувство на приемане на Учителя като Параматман. Себето, което присъства във всичко, и което дава удоволствие на всичко, трябва да бъде обожавано чрез отхвърляне на егото, привързаността и илюзията. Себето най-добре е обожавано чрез обожаване на Учителя.

Ако искаш да пееш, пей химните на един Светец. Ако искаш да пътуваш, посещавай градовете на един Светец. Обожавай, навеждайки главата си ниско в нозете на Светеца. Отърви се от боклука на егото, отдавайки се на Учителя.

Човешкото тяло със своите уникални характеристики, е свещено и благословено, и е получено чрез рядък шанс. Този, който използва това велико богатство на човешкото тяло и следва пътя на Крайната Истина (Парамартха), със сигурност ще бъде увенчан с успех.

Човешкото тяло има благоприятен стремеж, стремежът към това, което е най-благоприятно, Себето. Това наистина е много голям стремеж. Това е стремежът на Брахман. Садгуруто е, който те води към Реалността. Защо той е наречен Садгуру? Той ни запознава с единственото “Истинско Нещо,” Садвасту (Реалността). Човек трябва да се държи според съвета на Садгуруто с изключителна, непрекъсната вяра в Него. Ето това е необходимо. Само ако тялото е използвано за духовни преследвания, този живот се оказва плодотворен.

Какво е това, което е съществувало преди вселената? Това е “Аз.” Възможно е човек да може да види всички богове, докато медитира, но именно Махадева (Шива) е, Най-Великият от всички Богове, който е върховен над всички тях. Кой е Той? Той е “Аз,” Себето. Този “Аз,” Съзнанието, което пребивава в тялото, не е концепция. Това, което остава след изоставяне на всичко, е Съзнание, и само това е Брахман. Състоянието на невежество най-добре може да бъде описано като чувството, че нищо не остава, след като всичко е забравено. И все пак, този, който забравя, който остава, само “Той” е този, който е реален. Това е нашата собствена природа, нашата “Истинска Форма” (Сварупа). Това, което е наречено с името “Ти,” си ти, и само “Това” е твоята “Истинска Форма.” Ти си “Това,” от което звукът “Аз” произлиза.

“Неконцептуалното” (Нирвикалпа) състояние е това, което остава, след като всички концепции са оставени. Знание, лишено от каквато и да е концепция, е наречено Нирвикалпа Знание. “Реализираният,” Джнани, притежава това Неконцептуално Знание, докато индивидът (джива) притежава концептуално или Савикалпа Знание. За разлика от индивида, който притежава обективно знание, Знанието на Джнани не е замърсено с каквото и да е специализирано обективно знание. Джнани притежава “Знанието на Брахман,” докато индивидът притежава светско знание. Джнани винаги живее в спонтанно и естествено състояние, но индивидът винаги е засегнат от материалния свят и живее в специализирано, специфично състояние. Знанието на индивида е мотивирано от желания, докато Знанието на Джнани е лишено от тях. Знанието на Джнани е Съзнанието, общо за всички живи същества, докато това на индивида е оцветено с някакви конкретни обекти. Този, който е преди вселената, е стабилен, винаги присъстващ, винаги проявен, винаги сияещ и лъчезарно блестящ. Той е чист, просветлен и отвъд сферите на медитация. Този, който е “Съзнателен за Всичко,” е единственият “Истински Бог.”

Всички обекти могат да бъдат видени с помощта на лампа, и ето как лампата придобива статуса на величие. Подобно, именно поради светлината на слънцето, всички обекти, включително и с лампата, са видими, а от своя страна именно слънцето е, което има статус, по-велик от всички обекти, включително и лампата. Освен това, именно Съзнанието помага да се видят не само всички обекти и лампата, но също и слънцето. Оттук, именно Съзнанието е, което в крайна сметка има най-великия статус от всички.

Съзнанието е осъзнато за всичко, но никой не е осъзнат за това Съзнание. Съзнанието е “Този,” който пребивава в сърцата на всички същества, и е наречен блясъкът зад “вътрешния ум” (антахкарана).

Светецът Днянешвар казва: “Слънцето може само да сияе. Бог е този, който дарява слънцето със сияйност.” Този, който е отвъд вътрешния ум, е Бог. Той тихо съществува във всичко. Самото съществуване е Неговата истинска форма. Той е лишен от заблуди. Всъщност, Неговото съществуване се характеризира с отсъствието на заблуда. Този, който формира основата на състоянието на не-състояние, със сигурност съществува. Неговото съществуване е отвъд всякакво съмнение.

Стремящият се придобива “Знанието на Брахман” чрез разбирането, дадено от Учителя. Един зрял стремящ се е този, който е незасегнат от какъвто и да е вид гордост, който взема само Себето за истинско и третира всичко останало като неистинско. Само такъв зрял стремящ се разбира и е осъзнат за този принцип. Цялото му внимание е съсредоточено върху Себето (Атман), което живее във всички сърца.

За постигането на това, което е неизменно и стабилно, човек може да прибегне към гледане към това, което е преходно, но вместо това ти трябва да бъдеш безразличен към света, точно както нямаш привързаности към мъртвите. Въпреки че Себето е ясно очевидно и дори придава яркост на слънцето, то не е от полза за човек, чиито мисли (читта) са опетнени със светски привързаности. Всичко, което илюзията представя, е неистинско. Тези, които не приемат съществуването на Себето, са наистина нещастни същества. Един лебед не го е грижа, нито пък мисли за жаби или домашни вредители, като например мишки, плъхове и т.н. По подобен начин, един истински стремящ се не мисли за тези, които не приемат Себето. Един човек е познат от компанията, която той поддържа. “Знанието на Брахман” е достигнато в компанията на Светците. Когато излезеш на разходка, ти чуваш чуруликането на врабчетата, но някога опитваш ли се да разбереш какво казват? Интересуваш ли се наистина от това какво правят? Някога грижа ли те е наистина? По подобен начин, ти трябва да бъдеш незаинтересован относно всичко, което е казано или направено от невярващи. Помни, че един слон е безгрижен и величествен, и просто продължава да върви, дори когато лаещите кучета го следват.

Само Знанието е това, което съществува във всички три състояния, състоянията на будността, съновидението и дълбокия сън. Това Знание е Брахман, точно както вълните, мехурчетата и пяната не са нищо друго освен вода. Тези три състояния на водата се характеризират с отличия, докато самата вода се характеризира с липсата на отличителност или с Единство. Подобно, трите състояния на будност, съновидение и дълбок сън се характеризират с отличия, докато Знанието се характеризира с Единство. Стремящият се трябва да има предвид “Аз Съм Това Знание.” Присъщата природа на “погрешното знание” е, че тя кара едно нещо да изглежда, че е нещо съвсем различно от това, което то всъщност е.

Това, което е видяно в огледалото на Знанието, е обикновена привидност и е неистинско, понеже то неизбежно изчезва, след като е видяно. Именно с помощта на Знанието ние ставаме осъзнати за нещата, които са придобити, познати или преживени. Когато както Знанието, така и невежеството са отхвърлени, това, което остава, е “Абсолютното Знание” (Виджнана). Този, който осъзнава, че той не е тялото, а Себето, е незамърсен и чист. Човек трябва да осъзнае, че неговата истинска идентичност е Себето.

Себето е винаги присъстващо в пространството между две последователни мисли. Лая е краят или абсорбцията на една мисъл, докато викшепа е произходът на друга. Точно както водата в своята истинска, неквалифицирана форма, присъства между две последователни вълни, така и Себето присъства като основа за произхода и абсорбцията на мислите. Знанието е блестящо като слънцето и е единствената “Истина.” Всичко трябва да му бъде предложено. Тук всичко означава сетивата. Когато сетивата се обърнат към Знанието, те са удовлетворени.

Тези, които знаят, че Себето е един огън и всичко останало е неистинско, са истинските “обожатели на огъня.” Мислите (читта) трябва да бъдат предложени на пламъка на Себето, който е “Самосияйният Огън.” Тялото е един храм, а този, който пребивава в него, не е никой друг освен “Всемогъщият.”

В класическия духовен текст Дасбодх, Глава 8, Подглава 9, е попитано: “Как човек разпознава, че Знанието на Вътрешното Себе е било достигнато?”

Как би могло да бъде ясно, че “Знанието на Себето” е добре асимилирано? Този, който е изпълнил своята мисия в живота, е наречен “Сиддхапуруша.” Той има ясното доказателство, че неговата “Истинска Природа,” Сварупа, природата на Себето, е Арупа, безформена. Сварупа е “самопоказателна,” понеже не е нито видяна, нито показана от някого. Този, който осъзнава тази “Истинска Природа” или “Истинска Форма,” е истински мъдрец. Ето така стоят нещата: “Аз тръгнах да диря Бог, да Го търся, но никога не можах да Го намеря. Сега осъзнавам, че Аз съм Той.”

Завършеността подхожда само на завършения. Точно както носът никога не може да се превърне в око, “завършеният” или реализираният никога не може да стане незавършен или невеж. Всичко, което е видяно по време на едно съновидение, е неистинско. Този материален свят също е съноподобен и неистински. Знаейки напълно добре, че всичко тук е неистинско, завършените вършат своята работа щастливо.

Например, на един мъж веднъж му било казано, че говедата му били конфискувани. Чувайки това, той бил несмутен. По-късно, друг човек дошъл и го информирал, че говедата му щели да бъдат освободени, и че нямало да му бъде ударена глоба, а той останал точно толкова спокоен, колкото преди. Това било така, понеже говедата не били негови. Понеже той не бил собственикът на говедата, той не бил засегнат от новините. Той не станал нито щастлив, нито тъжен. Ти също трябва да се държиш по подобен начин и да водиш живота си, сякаш нищо в този свят не ти принадлежи.

Откъснатостта е “Истинската Същина,” а свободата от мислите трябва да бъде непрекъсната. “Знанието на Брахман” не е детска игра, и вътрешното му преживяване е от съществено значение. Точно както човек няма привързаност към мъртвите, той трябва също така да бъде незаинтересован от света.

Брахман не е нов. Той винаги е съществувал. Той е “Самосъществуващ.” Ти си този Брахман. Поради невежество човек става заблуден от светския живот. Ти трябва да преодолееш тази заблуда. За да премахне заблудата, човек може да потърси помощта на гордостта “Аз съм Брахман.” Въпреки че може да си разбрал относно Брахман, ти оставаш горд от домашния живот. За да унищожиш гордостта, свързана с тялото, можеш да потърсиш помощта на гордостта от “Аз съм Брахман.” Обаче, ако можеш да успееш в преодоляването на гордостта, без помощта на гордостта от Брахман, тогава е за предпочитане да продължиш без нея.

Човек може да има тенденция да вярва, че веднъж щом Брахман е разбран, концепциите са елиминирани. Това е невярно, понеже няма връзка между Брахман и концепциите. Те са отчетливо отделни. Изцяло от индивида зависи дали да формира концепции или не. Каквато и да е природата на концепцията, тя може или да обвързва, или да освобождава. Еднакво невярно е да вярваш, че веднъж щом Брахман е разбран, концепциите са формирани. От стремящия се зависи да получи ясното разбиране на Брахман, затова Брахман е описан като неконцептуален. Учителят казва: “Състоянието на Брахман е неконцептуално състояние.” Ако следваш съвета на Учителя и приложиш тази концепция на практика, ти можеш лесно да бъдеш в състоянието на Спонтанно Самадхи. Тези, които знаят, че Себето не е нито обвързано, нито освободено, са наистина освободени, докато тези, които претендират за превъзходство поради гордост, ефективно убиват собственото си Себе.

Един човек веднъж несъзнателно затворил човек, мислейки, че той е бил негов враг. По-късно той узнал, че човекът бил баща му. След като осъзнал грешката си, той го освободил, почел го, предлагайки му място, и след това помолил за прошка и го обожавал. Това удовлетворило баща му. Друг човек по същия начин затворил баща си и по-късно той също го освободил и го почел. До този момент поведението му приличало на това на човека, споменат по-преди, но по-късно той изложил странно поведение. Той веднъж отново арестувал баща си с помощта на един слуга и установил, че той бил лъжлив. Тогава той заповядал на своите слуги тежко да накажат бащата, след като го затворили. Деянието на първия човек изглежда естествено, докато това на втория изглежда особено. И все пак, независимо дали са естествени или особени, и двете са нереални. Дори да се класифицират нещата като неистински, е неистинско.

Веднъж щом е разбрано, че гордостта от невежеството, както и тази от Знанието, е неистинска, всичко е видяно като неистинско. Всичко е само илюзия. Този, който осъзнава това, вече не е засегнат от нея. Каквато е нашата гордост, такива са и нашите действия. Чувството за робство и освобождение са свързани само с грубото тяло, а не със собствената “Истинска Природа” (Сварупа). Само собствената “Истинска Природа” е чиста и неопетнена. Чувството “аз съм” възниква в нея. Това чувство за “аз съм” е его в своята първа и най-чиста форма. По-късно, то е опетнено от гордостта, свързана с тялото, “аз съм еди-кой си.” Разбери, че и двете са само различни форми на его.

Както освобождението, така и робството са изражения на егото. Само този, който разпознава това его, може да бъде наистина реализиран. Да казваш, че “аз съм освободен,” е да останеш в робство. Човек може да се удави дори и в най-плитката вода на илюзията, връзвайки се за котва във формата на гордостта от освобождение.

Реалността е недуална. Този, който се стреми да я разбере, става недуален. Как се случва това? За да обожава Бог (Шива), човек трябва да стане Бог. Това е известно като “духовно знание,” което разкрива как да се обожава, докато светското знание просто казва на човек как да се държи в този свят.

Многото различни видове възпяване, въздържания и практики само генерират дуалност. За да разпознаеш Бог, приеми характеристиките на Бог. Бъди като него. Бъди тих. По този начин, човек може да се устреми да придобие “Знанието на Брахман,” един наистина благоприятен стремеж. Това може да бъде постигнато като седиш спокойно със съсредоточен ум. Той, който озарява всичко, е истинският Бог. Точно както използваш око, за да видиш своето око, разпознай Себето, използвайки Себето. Ако се опиташ да медитираш върху Себето, е генерирана дуалност. Бъди осъзнат за факта, че петте елемента са отделни от теб, Себето. Разбери, че Себето е отвъд или преди петте елемента. По този начин, погрешното отъждествяване с петте елемента е оставено. Това може да бъде постигнато само с помощта на Знанието.

Шри Ганешая Намах – Поздрав към Господ Ганеша. Всички класически духовни текстове се занимават само с една тема, тази на Себето, и всички те започват с поздрав към Господ Ганеша. В поздрава, думата “Шри” означава изобилие или богатство. Думата Шри е свързана с Параматман. Ние трябва да се превърнем в Параматман, за да достигнем истинско благоденствие, понеже истинското благоденствие е тясно свързано с Параматман. Думата “Гана” означава произхода на всичко. Този, който е основоположникът на света, е Ганапати (Ганеша). Раждането е произходът, основата и мотивът на всички скърби. То е мината на бедността. Човек може да достигне богатство и благополучие, неопетнени от раждане и бедност, като обожава Него, основоположникът. Да обожаваш Ганапати означава да бъдеш Ганапати. Думата “намах” включва трите действия “поздрав,” “възхвала” и “обожание.” Параматман е спонтанен и е във формата на блаженство, спонтанно блаженство. Този, който чувства, че самият той е произходът на всичко (Ганапати) или Параматман, е изпълнен с блаженство, самият той е спонтанният “съществуващ от само себе си” Параматман. Всичко, което е запомнено през деня, е забравено, докато спим през нощта. И все пак, Параматман, който ни помага да помним, остава винаги присъстващ, никога заличен, отвъд забравата.

Сладостта, киселостта, пикантността и т.н. са считани за приятни. В края на краищата какво е удоволствието, освен преживяване, което може да бъде оприличено на изгодно преходно вълнуващо усещане? Обаче, блаженството на нашата “Истинска Природа” не е нито просто удоволствие, нито преходно изгодно вълнуващо усещане. То е преживяно само спонтанно. То е това, което е спонтанно или “самопородено,” което е пълно с блаженство. На какво наподобява това блаженство? То наподобява Себето. След отказване от всичко, именно този, който отхвърля, остава и това е твоето “Себе.” Това блаженство е лишено от всякакво удоволствие и болка. Този, който е блажен, е Параматман и този всепроникващ, блажен Параматман е твоето Себе. Индивидите (дживите) страдат от две основни чувства: 1) те намират за невъзможно да повярват, че те са Параматман, Върховното Себе, и 2) те вярват, че са нещо различно от Параматман, като например тялото или ума, личността и т.н.

Ако смяташ своя гост, приятел, съпруга или който и да е друг човек за своето Себе, тогава това е истинският признак на великодушие, даващ възможност на човек да подходи към всички ситуации със спокойствие.

Това, което е във формата на Съзнание, е Себето (Атман) и то е като огледало. В Себето възниква спонтанно чувство за “аз съм.” Това е егото и самото то е чувството за “индивидуално съзнание” (джива). По съвет на Учителя, това его започва да споменава себе си като Брахман. Именно егото казва “аз съм еди-кой си.” Джнаните се отказват от егото, което е просто концептуално. Едно съновидение е мимолетно, докато концепциите, произведени от ума в будното състояние, образуват едно продължително съновидение. Себето е изначалното божество на тези две съновидения (будността и спането). Точно както един човек, който ходи в пустинята, взема миража за истински, подобно, Себето взема концепцията за светския живот за истинска и не успява да прозре през нея. В общи линии обицата на носа е почитана и ценена, а не носът. Подобно, това, което е видимо, е ценено, а не Себето. Божеството на света е Себето и всичко останало е проектирано върху него. Като една горяща главня, Брахман е абсолютната истина, а светският живот е неистински. Човек трябва да разбере, че сферата на петте елемента е неистинско проявление и само Себето е “Истинско.”

Ако сме въвлечени само в светския живот, ние ставаме заплетени в него, както едно насекомо би направило в мрежата на паяк. Човек трябва да си зададе важния въпрос: “Могат ли ежедневните задачи да бъдат изпълнявани по-успешно чрез отъждествяване с тялото или човек може да бъде по-успешен в изпълняването им чрез отъждествяване със Себето и считайки всичко останало като неистинско?” Ние вярваме в този светски живот само поради заблудата на концепцията “аз съм тялото.” Затова тази заблуда трябва да бъде унищожена.

Чистият или божествен “поглед” е придобит, когато човек започне да чувства, че само Себето присъства във всичко и всеки. Тогава живеенето на просто един светски живот изглежда безсмислено. “Дискриминиращият поглед,” който прави разграничения, изчезва само ако се държиш сякаш ти съществуваш във всеки. Тогава е постигнат умственият покой. И двете, благоприятните, както и неблагоприятните дела, са извършени само от Себето, а делото на класифицирането им като благоприятни или неблагоприятни е само по себе си неблагоприятно.

Господ Рама казал на своя Гуру, Мъдреца Васиштха, че светският живот е станал прекалено скъп за него. Въпреки че той не трябва да бъде привързан към него, любовта му към илюзията го е принудила да се придържа към него. Ако тази любов дърпа като магнит мислите му (читта) към бедствие, как може той безопасно да преодолее този светски живот? Какъв би могъл да бъде лекът, който да унищожи тази илюзия?

Самият ум е този, който е причината за заблудата. Умът означава казване на нещо. Той е възникването на или твърдението на една мисъл. Когато умът възникне, възниква светския живот, а когато умът е унищожен, светският живот приключва. Когато умът възникне, собствената “Истинска Природа” (Сварупа) е забравена. Унищожението на ума означава спомнянето на собствената Истинска Природа. Индивидът (дживата) е навлязъл в цикъла от 8.4 милиона раждания, понеже е забравил своята Истинска Природа. Колкото повече човек развива неохота към обикновеното светско съществуване, толкова повече се приближава до собствената Истинска Природа. Точно както възрастните третират детската гордост от лидерство като маловажна, докато децата са в игра, Джнаните третират светския живот като и се въздържат да му придават каквато и да е важност. Ако човек иска да се освободи от мрежата на илюзията, има редица лекове на разположение, за да се отърве от този светски живот, ако той има силното желание да го направи.

Умът тича подивял в компанията на желанията. Въпреки че умът може да стане стабилен, желанието го надига. Как желанието предизвиква стабилния ум? Какво е желанието в края на краищата? Паметта за всичко това, което е направено, чуто, видяно, преживяно в миналото, с искането да го преживееш отново, е наречена желание. Умът е дефиниран като паметта на това желание. Жизненият дъх (прана) в комбинация с желания, придава на ума своята постоянно променяща се, капризна характеристика. Желанията трябва да бъдат оставени, понеже именно поради желанията, обектите изглеждат скъпи. Желанията са култивирани от предишно влияние. Удоволствието, което човек намира в желанията, е радостта, извлечена от обектите. Желанията увековечават насладата от материалния свят. Присъствието на желания обяснява нашата любов към света и придава жизненост на ума.

Оставянето зад себе си на погрешното отъждествяване с тялото, последвано от безстрастие към светския живот, трябва да бъде получено с помощта на тялото, ума и речта. Чрез непрекъснато мислене за Себето, страстната привързаност към светския живот започва да избледнява и собствената Истинска Природа идва на фокус и е реализирана. Тогава умът се отказва от егото и забравя тялото.

Когато умът е насочен към Себето, той открива, че Себето е вездесъщо. Стремящите се, които искат да преживеят Себето, са длъжни да се откажат от всяка мисъл за тялото и да се фокусират единствено и само върху Себето. Телесното съзнание трябва да бъде победено и след това стремящият се остава без други мотиви или импулси. Такива хора може да извършват своята ежедневна рутина, но действията им не разкриват телесна осъзнатост. Докато преминават през своите телесни действия и рутини, те никога не се смятат за вършителя.

Точно както едно сухо листо е лесно отвяно от вятъра, телесното съзнание също трябва да бъде отвяно. Човек трябва да се откаже от обсебеността от тялото. Само тогава човек открива собственото истинско Себе. Ние можем да повдигнем себе си и да причиним собственото ни извисяване, но докато оставаме погълнати единствено от светски неща, именно ние сме отговорни за собственото ни жалко състояние. Отлагането е обичаен навик, който трябва да бъде отхвърлен. Ако човек винаги отлага оставянето на телесното съзнание за утре, това никога няма да бъде направено. Утре никога не идва. По този начин ние причиняваме собственото си унищожение. Ако някога си се опитвал да седнеш на собствената си сянка, ти виждаш, че в момента, в който се опиташ да направиш това, твоята сянка изчезва. По подобен начин, в момента, в който преодолееш телесното съзнание, илюзията е унищожена.

Джнани разбира и преживява, че тялото е неистинско. Дори ако Джнани казва: “Аз направих това, аз направих онова,” той остава незасегнат от какъвто и да е резултат, тъй като телесното му отъждествяване вече не съществува. Той е разбрал всичко ясно. Неговото его е заличено и той е незасегнат от гордост. Телесното съзнание влияе на собственото поведение, така че щом човек все повече се отъждествява с телесното съзнание, резултатът е, че той се надува от гордост. Човек трябва да изследва и да открие колко телесно съзнание и колко съзнание на Себето притежава той, и в каква пропорция.

Себето е отвъд концепция и е винаги свободно и винаги чисто. Всичко останало (светът, илюзията) е концептуално. Обикновена концепция е, че собствената ни концепция трябва да бъде прецизна, но произходът на тази концепция е Брахман. “Крайната Истина” (Парамартха) също е концепция. Да се каже “аз съм добър” или “аз съм лош” също са само концепции. Писанията са изложили концепциите за добро и лошо само заради невежите. “Доброто” и “лошото” заедно съставляват светския живот. За какво е този светски живот? Сансар (Самсара) е дума на маратхи за “света” или “земния светски живот” и посочва, че именно собственото себе е това, което дава възход на “егото.” Всичко, което е извършено с помощта на егото, е светски живот. Накратко, светски живот означава да се гордееш с почти всичко. Пълното отречение на гордостта е истинско освобождение. Не е достатъчно да имаш само интелектуално разбиране на концепциите за Себето, смирението и т.н. Прилагането на това учение на практика е това, което наистина има значение и е наистина благотворно.

Светският живот престава да съществува, когато собствените погрешни представи за живота и собствената “Истинска Себе-Природа” (Атма Сварупа) са унищожени, и възниква, когато мислите (читта) се отклонят от Себето и станат външно ориентирани. Мислите са умели в правенето на нещо от нищо и именно сътворението на това “пространство” води до появата на света. Именно по този начин човек става пробуден или осъзнат за несъществуващата светска поява. Пораждането на несъществуваща материя е характеристиката на мислите. Чрез внимателно изследване на този процес, човек може да види, че светската поява възниква чрез мисъл, и че тя в своята цялост е само продукт на развинтените въображения на отклоняващите се мисли. Обръщането на внимание на отклонени мисли води до леко отклонение от собствената “Истинска Природа” и дава възход на света, който след това се разпростира и изглежда, че продължава безброй години. Заблудата на света трае само докато искаме да трае. Веднъж щом собственото мислене е обърнато към Себето, всички противоположни мисли стоят изкоренени, и този светски живот е унищожен, както бамбуковите дървета биват унищожени, когато се допират взаимно.

Къщата, тялото и просперитетът са все продукти на желанието, нашето собствено желание. Светският живот се разпада само ако мислим по правилните насоки. Невежеството за собствената Истинска Природа е очарование от или сляпо увлечение по това, което е обективно, и това очарование поражда света. По подобен начин на дете, което е завладяно от страха от “торбалан,” който наистина съществува, що се отнася до детето, индивидът (дживата) е засегнат от страховете в този светски живот, които изглеждат като истински. Скърбите са се спуснали върху нас от деня, в който сме забравили Себето, и ние сме обречени да страдаме, докато нашите концепции за света продължават.

“Подгони тъмнината с горяща факла.” Ти откриваш несъществуването на света, когато го потърсиш с факлата на “правилното съзерцание.” Какво е правилно съзерцание? Да се изследва какво е светът, е това, което се има предвид под правилно съзерцание. Да вземаш този светски живот за истински или да вярваш в него, е това, което се нарича илюзия. Унищожението на илюзията носи неизказуеми радости, докато вярването в съществуването ѝ се оказва източник на безкрайни скърби. Докато човек допуска съществуването на илюзията, той по този начин е засегнат от нейните последствия, които са скърби. Илюзията продължава само докато остава неизследвана и е трудно да се фокусира, докато човек не я погледне с правилно съзерцание. Веднъж щом я наблюдаваме внимателно и съзерцаваме над нея внимателно, тя повече не съществува. За индивида, мисълта за светския живот е на преден план в ума и в това състояние, всичко, което е извършено, е “безумно.” Такова едно безумие е това, което увековечава илюзията, и само правилното съзерцание е това, което може да ѝ сложи край.

Колко дълго отнема, за да се постигне освобождение, когато човек е в компанията на Светци? Хората не знаят какво е освобождение, и все пак те биха искали да го постигнат. “Освобождение” означава да станеш свободен, а “робство” означава да бъдеш обвързан. Това е състояние на робство. Концепцията “аз съм тялото” или “аз съм индивид (джива)” е това, което държи човек в робство. Себето наподобява на безграничното небе, и все пак, когато е ограничено от отъждествяването с тялото, то поема ролята на индивида и в процеса си докарва много ограничения.

Само чрез “правилно съзерцание” човек може да достигне освобождение, в противен случай той продължава да стои в робство. Само този, който съзерцава, доказва, че е човешко същество, всички останали не са друго освен зверове. Чрез често слушане на религиозни лекции и непрекъснатото съзерцаване върху тях, човек асимилира идеята “Аз не съм тялото, Аз съм Себето.” Такова постоянно избиване на учението* по време на хранене, работа и въобще по време на преминаването през ежедневните рутини, кулминира в установяването в Себето. Това само по себе си е спонтанно (сахаджа) самадхи.

Веднъж щом се върнеш у дома на нает кон, безпокоиш ли се някога да търсиш неговото местонахождение. Спираш ли се дори да помислиш за него? Третирай тялото по подобен начин. Нека тялото да живее или да умре, трябва да си твърдо установен именно във Върховното Себе. Като млада булка, която се отказва от къщата на родителите си и се установява, за да се радва на живот на семейно блаженство, подобно, индивидът (дживата) се превръща в Бог (Шива) и се абсорбира в собствената “Себе Природа.” Светът може само да осигури радостите и скърбите на светското знание и желания.

“Състоянието Турия” (четвъртото състояние) е реализирано, когато гордостта е изоставена. Точно както човек не се грижи за мишките, които може да живеят в собствената къща и не мисли постоянно за това какво правят или какво ядат, подобно, един мъдрец не го е грижа за неговото тяло. Наистина велики са тези, които се сливат с Учителя напълно. Този, който знае, че той не е тялото, а Себето, е Джнани, пълен със Знание. Няма разлика между едно малко дете и един йоги, с изключение на факта, че йоги притежава Знание, а детето не.

Водите в една река непрекъснато се оттичат и мястото им е заето от свежа вода, но всеки път, когато погледнем към реката, ние чувстваме, че е видяна същата вода от по-рано. Подобно на това, ден след ден светът също непрекъснато се променя. Старите неща са унищожени и са заменени с нови неща, но ние чувстваме, че те са същите като това, което е било видяно преди. Това е така, защото ние никога не съзерцаваме правилно. Всеки път, когато видим света, ние го виждаме само така, както се появява в тази конкретна точка във времето, но изглежда, че е точно както е бил преди. Само чрез подходящо съзерцание ти ще узнаеш, че светът не е друго освен репрезентация на Брахман, иначе всичко, което е видяно, е илюзия (мая). Да съществуваш като обикновен образ от плът и кръв (тялото) и да бъдеш свързан с някого като негов или неин баща, син, майка и т.н., е наистина срамно, понеже всички тези (идентификации) не са друго освен погрешни концепции. Обаче, никой не се чувства засрамен да претендира за притежанието на такова тяло, което е пълно само с мръсотия.

Пораждането на илюзията носи безкрайни скърби, а нейното унищожение носи неизказуема радост. Илюзията помага на света да продължи, понеже забулва Себето. Как може да бъде унищожена? Точно както човек, който е дебел и огромен, със сигурност ще умре рано, така е и с илюзията. Въпреки че е огромна, тя е унищожена лесно чрез “правилно съзерцание.” Това е така, защото само погрешното виждане е това, което я е създало.

Точното Знание помага на човек да съзнава и да съзерцава това, което наистина съществува. Ако гледаш с точно Знание, ти изобщо няма да виждаш вселената. В момента, в който си въоръжен с точно Знание, ти ще свидетелстваш, че вселената е унищожена. С помощта на точно Знание, илюзията е заличена и Себето е постигнато. По същия начин, по който горивото кара огъня да гори силно, така и “погрешното виждане” дава възход на илюзията. Повтарянето на мантри, ритуали и т.н. служат само като подкрепа на илюзията. Заблудата не може да бъде заличена без правилно съзерцание. Няма лек, който може да докаже, че един сън е неистински. Той става неистински, само когато се събудиш. Именно само чрез правилно виждане и след това разбиране, илюзията може да бъде унищожена. Всички останали опитани методи са безполезни. Точно както заблудата, която превръща едно въже в змия, е унищожена чрез правилно виждане, така и илюзорният свят е унищожен чрез разбиране.

Радостите и скърбите в този свят всъщност не зависят от материални обекти, те зависят от собствените мисли. Всички обекти постоянно са субект на безброй промени и следователно са неистински, докато това, което е истинско, никога не се променя и не бива унищожено. Истинското е незасегнато от миналото, настоящето и бъдещето, докато илюзията може да бъде унищожена чрез съзерцание, и посредством това се оказва неистинска.

Брахман е ясен и несъмнен. Той сияе завинаги. Той е вечен. Той е безкраен. Това не е така с илюзията, понеже точното Знание може да унищожи илюзията и в същия миг да разкрие Брахман. Илюзията не е истинска, обаче изглежда, че съществува и затова човек се колебае да я отхвърли окончателно. Нейната природа е съноподобна и не може лесно да бъде описана с думи.

В речта ние използваме думи, за да ни кажат дали едно нещо “е” или “не е,” казвайки, че нещо е “истинско” или “не е истинско.” Но какво може да се каже за илюзията? Илюзията е това, което от началото не е било, това, което никога не се е случвало, и това, което е неистинско. Въпреки това, тя е видяна, също както един мираж е видян. В този свят, един обект не може едновременно да бъде и да не бъде, или с други думи, той не може да бъде и истински, и неистински. Истината никога не може да бъде неистинска, и все пак илюзията е странно уникална, понеже тя не може нито да бъде истинска, нито да бъде напълно отхвърлена като неистинска, докато по природа тя е неистинска. Тя е неописуема, и не е и необходимо да се опитваш да я описваш. Нейната природа е като сън. В момента, в който кажеш, че един сън е неистински, той изчезва. И все пак, въпреки това, той все още се появява.

Дълго забравената “Себе Природа” (Сварупа) и последващото винаги нарастващо телесно съзнание са направили духовния съвет абсолютно необходим. В момента, в който осъзнаеш, че възхвалата на твоето тяло те прави ядосан, това показва, че ти си разбрал Брахман. Когато е разтворена във вода, солта вече не поддържа своята идентичност и тя става част от разтвора. Подобно, тези, които са разбрали Брахман, съществуват във формата на “Жизнена Енергия” (Чайтаня). Въжето, което е сбъркано за змия, не е осъзнато за съществуването на змия. По подобен начин, един истински поклонник вече не е съзнателен за тялото. Той спира да прави разграничения, като например “ти” и “аз,” и вече не е наложен с его.

Единственото Себе приема много различни форми поради телесното съзнание. Въпреки че Себето е проявено като формата на “ОМ,” то изглежда, че води многобройни съществувания. Когато е ограничено от тялото, то е опитомено като куче, а когато е лишено от тялото, то е величествено като лъв. Човек може да каже, че отказването от телесното съзнание е лесно, но това не е така. Човек не може толкова лесно да се отърве от него. Макар и “погрешното знание” (Авидя) да е оставено, погрешното отъждествяване с действията на тялото не изчезва. Тук може да възникне въпросът, ако този, който притежава тялото, се откаже от телесното съзнание, как ще оцелее тялото? В отговор може да бъде попитано, можем ли да попречим на тялото някога да прихване болест, дори ако полагаме изключително добра грижа за него? За да разбере напълно разграничаването от тялото, човек трябва да изучава и разбира науката за петте елемента, които съставляват тялото. Без това изучаване, “Знанието на Брахман” не може да бъде постигнато.

Светецът е този, който е реализирал Истината, “Реалността.” Този, който не е Светец, винаги е засегнат от илюзията и не приближава Реалността. Илюзията побягва от различаването между истина и неистина.

Илюзията не изисква нито реч, нито тишина, за да бъде изразена и няма нужда да установяваш, че тя е фалшива. Вярването, че илюзията съществува, трябва да бъде заличено с правилното съзерцание, генерирано от съвета на Учителя. Мисълта за отделното съществуване на два обекта е наречена разграничаване. Илюзията съществува само поради съществуването на Брахман, който няма начало и няма край. Той е вечен. Обективният свят по природа никога не може да бъде вечен. Идеята за индивид (джива) е персонифицирана нестабилност. Нищо не съществува независимо от Брахман.

“Брахман е сингулярно уникален, само един и несравним, единствен по рода си.”

Ние виждаме всички обекти с помощта на три вида разграничаване.

1) Разграничаване, приложено към различни видове, като например “това е човек, това е куче, това е дърво, камък и т.н.”

2) Разграничаване, приложено към едни и същи видове, като например “това е моят син, това е синът на някой друг, моята съпруга и т.н.”

3) Егоистично Разграничаване, като например “аз съм еди-кой си, моят статут е такъв, това са моите притежания.” Това е правенето на разграничения, което влиза в това което съставлява “индивида” с неговите качества, които се въртят около “мен” и “моето.”

В споменатия по-горе цитат от Йогавасиштха, “сингулярно уникален” отрича разграничаването, приложено към различни видове. “Само един” анулира разграничаването, приложено към едни и същи видове, и “несравним; единствен по рода си” отрича егоистичното разграничаване “мен” и “моето”.

Много хора са под илюзията, че Джнани притежава много сила. Силата не е желателна, понеже тя е само една илюзия. Този, който желае да постигне сила, не може да бъде Джнани, нито пък може да постигне сила. Как функционира тялото на Джнани? Джнани приписва действията (карма) и функциите на тялото си на своята съдба и стои безразличен към него.

В миналото, могъщи царе биха отхвърлили империите си и биха отишли в горите, не в търсене на сила, а в търсене на “Блаженството на Себето.” Един истински Джнани изоставя цялата власт в негово притежание, за блаженството на Себето. Например, този, който харчи парите си за вино, избира доброволно да стане опиянен. Въпреки че притежава тяло, такъв човек е безразличен към състоянието на своето тяло и към неговия статус. Подобно, Джнани, който е опиянен със “Знанието на Брахман,” също е безразличен към своето тяло. Удоволствията и болките на тялото са тотално зависими от съдбата. Като доказателство за това може да бъде демонстрирано, че човек може да се стреми усилено през целия живот, но все пак да си остане бедняк, докато друг може без усилие да придобие богатство.

Ако сме обезпокоявали другите в миналото, ние със сигурност ще трябва да пожънем плодовете. Каквото е твоето желание, такъв е и плодът. Хората желаят злото на другите и страдат съответно. Джнани казва, че тялото ще трябва да понесе плодовете на своите действия. Този, който желае благополучието на другите, е винаги щастлив. Той казва: “Всички са еквивалентни на Бог” и се отнася към тях съответно. Ако човек развие това отношение, той ще бъде безкрайно щастлив. Ако сме добри към другите, те на свой ред ще бъдат добри към нас.