АДВАЙТА БЪЛГАРИЯ / Advaita.bg

Шри Садгуру Сиддхарамешвар Махарадж
3932 резултата в 394 текста от 9 книги

Самартх Рамдас - ДАСБОДХ
14 резултата в 9 текста в 2 глави от книгата

Нисаргадатта Махарадж
4 резултата в 3 текста от 1 книги

2/40 страници, 100 - 200 от 3950 резултата, за 'Сиддхарамешвар'.
  1. Представянето на състоянието на причинното тяло на стремящия се, че то е само невежество, празнота, състояние на забрава, или нещо, където няма нищо, което да му е познато, е за да го доведе до горния факт на чисто Съзнание. По аналогия, един учител ще нарисува на черната дъска точка с голяма дължина и ширина, за да научи ученика за точката, която няма нито дължина, нито ширина. Подобно, така е илюстрирана точката тук. Ако не е направено по този начин, следващото стъпало не може да бъде обяснено. Стремящият се следователно трябва да има пълна вяра в Садгуру, без допълнителни аргументи и да приеме за даденост, че там има състояние на забрава. Така, той трябва да започне да практикува това, което е казано, и да започне процеса на забравяне на всяко едно нещо. Трябва да бъде разбрано, че причинното тяло е причината за двете предишни тела. Оттук и названието “причинно тяло.”

    Тук е даден примерът за страничната завеса на театралната сцена, която се нарича крилото, от което актьорите се появяват и където те отново обратно изчезват. Причинното тяло, което е естественото състояние на човешкото същество, е като това крило на сцената, и съществува в състоянието под формата на “забрава.” Зад тази завеса, всички спомени се появяват и след това изчезват. Когато казваме, че сме забравили едно нещо, преди да го помним, това означава, че нещото е пребивавало там в това състояние на забрава, и е доказано, че то се е появило единствено от това състояние. В противовес на това, когато казваме, че сме забравили определено нещо, това означава, че нещото, което е било в паметта, е изчезнало зад тази завеса на забрава. Паметта, преди да бъде забравена, и нещо, забравено, след като е припомнено, са спътници на тази арена на забравата. Издигането и залязването на всички идеи са в утробата на тази “забрава,” която е общата основа за всички човешки същества. Именно поради тази забрава, всяко човешко същество чувства, че е невеж и се стреми да придобие знание. По време на тази борба, мнозинството за съжаление придобива само светско знание, като по този начин пропускат знанието на тяхната “Истинска Природа.”

    Когато представя причинното тяло по описания по-горе начин, Садгуру казва на ученика: “Драги, ти не си грубото физическо тяло и не си финото тяло, така че трябва да се отъждествиш с причинното тяло.” Да бъде стремящият се в това състояние на “забрава,” означава, че той трябва да има усещането, че “Аз определено не съм грубото тяло и не съм финото тяло. Следователно, всички сънища и съмнения, които възникват във финото тяло, не пребивават в мен. Аз съм пълна ‘забрава,’ празен от всички концепции и фантазии. Раждането и смъртта на тялото, нещастията и изкушенията, болката и удоволствието, както и гладът и жаждата, които възникват в праните, не могат да ме докоснат. Чест и безчестие са единствено представи в ума, а качества като светъл или тъмен вид, принадлежат на физическото тяло, но аз не съм никое от тях. Нищо не може да се прикрепи към мен. Аз съм забрава.”

    Обаче, преди да се пристъпи към следващото стъпало, е необходимо да се спомене, че причинното тяло, макар и подобно на дълбок сън, е състояние съвсем различно от съня. В дълбок сън, всички сетива са в пълен покой, с пълното отсъствие на каквато и да е дейност и следователно каквото и да е възприятие на сетивни обекти. В дълбок сън, всички същества се наслаждават на блаженството да бъдат в собствената си природа, но все пак те не знаят тяхната Истинска Природа. При събуждане от дълбок сън, всеки ще каже тези две изречения: “Аз спах щастливо” и “Аз не знаех нищо.” Така, всеки изразява удовлетворението и блаженството от собствената си природа, както и невежеството си по отношение на нея. По този начин, въпреки че хората несъзнателно изразяват осъзнатостта си за невежеството, това също така доказва съществуването на по-дълбока Осъзнатост. Обаче, това не означава, че хората са били осъзнати за тяхното истинско Себе, въпреки че те са го преживявали по време на дълбок сън.

    По време на дълбок сън, човек не преживява Осъзнатостта, която присъства там. Например, да предположим, че има човек, който несъзнателно е наследник на съкровище от заровени златни монети. Всеки ден той отива да спи на земята и сутринта извършва своето нормално просене за препитанието си. За него съкровището е толкова полезно, колкото и да не е там изобщо. Подобно, всяко човешко същество влиза и излиза от неговата истинска природа, потапяйки се дълбоко и преживявайки блаженство. Обаче, дълбокото невежество относно истинската природа на човек е там, като част от това преживяване. Именно поради тази причина, дълбокият сън не може да бъде средство за придобиване на “Себе-познание,” знанието за собствената “Истинска Природа”. В дълбок сън, стремящият се няма способността да изучава това състояние. Обаче, това не е така по отношение на състоянието на “забрава.”

    Когато дълбочината на дълбокия сън намалява, началото на будността възниква. Човекът, който се събужда от дълбок сън, отначало е леко под мъглявото влияние на съня и след това се събужда бавно. Това състояние е резултатът от това, че дълбочината на съня става по-тънка или по-крехка, тъй като състоянието на пълна будност се появява и сънят приключва. Дълбокият сън е като черна завеса, която покрива лампата на Себето, докато причинното тяло или състоянието на забрава, което се разглежда, е като тънка прозрачна кадифена завеса. Това означава, че удоволствието от блаженството е еднакво както в дълбокия сън, така и в причинното тяло (забравата). Обаче, от гледна точка на постигане на знанието на собствената Истинска Природа, дълбокият сън е безполезен. Това е като да се опитваш да се размножиш, имайки сексуален контакт с безплодна жена. Изучаването на тази “обвивка на блаженство” (анандамая коша) под формата на състоянието на забрава, дарява човек с радост и е необходима стъпка в постигането на целта на знаене на собствената “Истинска Природа”.

    След като казахме всичко това, сега ние ще наблюдаваме великото причинно тяло или състоянието турия, което е надарено със “знанието”, което идва след изучаването на забравата. Тук, нека малко да се отклоним. Тези стремящи се, които са взели традиционната мантра, според традицията на Шри Садгуру Бхаусахеб Махарадж, може да имат съмнения в този момент. Изучаването на причинното тяло означава, че човек трябва да се научи да забравя всичко. Това означава ли също, че повтарянето на мантрата, дадена от Гуруто, както и цветът или формите, които стоят пред полузатворените очи на човек, също трябва да бъдат забравени? Отговорът е, да! Ти трябва да направиш това. Преди да направи това, докато повтаря мантрата, цветовете и каквито форми присъстват, и стремящият се трябва да провери за себе си, че умствените шумове и бърборения спират и изчезват напълно.

    Когато се концентрираш върху върха на носа с полузатворени очи по релаксиран начин, с изключение на повтарянето на мантрата и цветната форма, не трябва да възниква никаква друга дума или форма. Когато това е направено, дори това трябва да бъде забравено. Метлата в ръката на човек, която се използва за измитане на боклука в къщата, не трябва да се държи в ръката, след като боклукът е бил почистен от всеки ъгъл на къщата. Метлата също трябва да бъде изхвърлена накрая. Садгуру предава мантрата на стремящия се като дисциплина. Той дава инструмент под формата на мантра, която измита и почиства целия боклук под формата на съмнения, страхове, фантазии и концепции, които са били натрупани през безкрайния брой раждания. Този инструмент на мантрата помага на стремящия се да се научи как да се концентрира или да фокусира своето внимание и дава възможност на ума да стане фин. Как инструментът трябва да бъде използван и кога трябва да бъде оставен настрана, сега беше ясно обяснено.

    Сега, ние ще видим какво е четвъртото тяло, великото причинно тяло. (Великото причинно тяло е известно и в ученията на Веданта като състоянието Турия или Сат Чит Ананда. То е наречено велико причинно, тъй като е над или отвъд пределите на причинното тяло.) То е бащата на другите три тела. В хиндуистката митология, крал Джанака (Джанака означава Творец или Производител) е бил човек без тяло (Видехи). Той е имал дъщеря на име Джанаки (Джанаки означава Осъзнатост). Тази митологична история ни казва, че цар Джанака е същият като четвъртото тяло, великото причинно тяло. Това олицетворява състояние на Съзнанието, което е без тяло, въпреки фактът, че тялото все още съществува. Това е състоянието на “Знание” в четвъртото тяло. Това е цар Джанака. От него е създадена дъщерята Джанаки (Осъзнатостта). В сравнение с предишните три тела, четвъртото тяло е състояние, което е без тяло и без каквито и да е условия, под формата на “Знание.” Обаче, това не означава, че има липса на Знание, което е открито в предишните три тела.

    Независимо дали Знанието е балансирано или небалансирано състояние, Знанието винаги е Знание. Обаче, то е различно по отношение на неговото обуславяне. Поради отъждествяването с конкретни обусловености от знание, човешкото същество вижда различия и създава разграничения и изолираност в “единното Знание.” Например, сладостта, която човек вкусва в различните бонбони, наречени ладу, или джилеби, или басунди, е все захар. Обаче, тъй като тя е в тези конкретни форми, ние казваме, че ладу е сладък, джилеби е сладък, или басунди е сладък. Ако вкусим някаква захар, която не е смесена с никакви други съставки, ние ще кажем, че захарта е сладка. Ако на някой се даде описание на това, какво е захарта и му е дадено едно ладу, и му е казано, че сладостта в ладу е захар, той никога няма да получи знанието за истинската природа на захарта. Обаче, ако му е дадена чиста захар, без примеси от каквито и да е други съставки, той ще знае какво точно е захарта.

    Щом природата на “свидетелстващото Знание” е позната, състоянието на невежество изчезва напълно. Въпреки че е вярно, че невежеството изчезва, не е вярно, че появата на “видяното” или “проявлението” също изчезва. Единствено отношението или разбирането на стремящия се е това, което се променя. По силата на интензивността на изучаването, ние ще преживеем, че всичко, което е видяно и се появява, е под формата на “Знание.” Щом човек придобие разбирането, че единствено “златото” е това, което се възприема в едно парче бижу, самото парче бижу не е унищожено. Подобно, когато е разбрано, че всичко, което съществува е единствено “Господът на Вселената”, видимата вселена не е унищожена, точно както когато светлината на една лампа унищожава тъмнината, обектите, които стават познати, не изчезват. В началото е нямало светлина и нищо не е било познато освен факта, че е имало някакви обективни форми. Природата на обектите просто е станала ясно позната в светлината. По същия начин, когато сме гледали към и усещали света със слепи очи в тъмнината на невежеството, съветът на Садгуру е донесъл правилно виждане на нашия поглед.

    На езика маратхи, миражът се нарича мругджала. Значението на това е “привидността на вода на разстояние, която подлъгва елена.” Причината за това име е, че еленът е измамен от миража и си представя, че това наистина е вода и побягва към нея, за да утоли жаждата си. При осъзнаването на отсъствието на водата, еленът се разочарова. Ограниченият капацитет на интелекта е това, което го кара да вярва, че привидността на водата е истинска и въпреки че изглежда като вода, жадният човек няма да побегне към нея, за да утоли жаждата си. Причината за това е, че миражът не е това, което изглежда и човекът разбира това. Той не е измамен да вярва, че там има присъствие на вода. Това е способността на човешкия интелект за различаване на вярното от невярното. От гледната точка на слънцето, няма нищо като мираж. Откъде възниква появата на миража? Подобно, отношението на един стремящ се, който е невеж и следователно обвързан, и отношението на един Сиддха или “освободен човек,” са различни. Този, който е обвързан, кара колата на практическите задължения, приемайки за даденост, че светът е истински. Когато един стремящ се придобие “Знанието на Себето,” той гледа на света с отношението, че той е просто временна поява или илюзия. Обаче, Сиддхата е този, който е станал “Себето на Всичко” и изобщо не вижда света.

    Този, който е видял отсъствието на сънища, фантазии и съмнения, в състоянието на забрава и е разбрал тяхното отсъствие или несъществуване, е “Богът на Знанието” (Джнанадева). Именно Той е, който свидетелства разтварянето на всички модификации на знание и е този, който цари над великото причинно тяло. Обаче, трябва да бъде ясно разбрано, че това “свидетелстващо Знание” също е паразит (нежелано присъствие) върху “чистата Природа на Себето.” Това “свидетелстващо Знание” е необходимо да се използва само за унищожаване на “невежеството” на причинното тяло, което означава да нямаш “никакво знание.” Когато “свидетелстващото Знание” на четвъртото тяло е изоставено, състоянието на забрава е забравено и “Знанието” вижда само себе си. Наблюдението на собственото Себе не може да бъде наречено “свидетелстване.” Виждащият е наречен свидетел, когато забравя Себето, и вижда нещо обективно или различно от Себето. Когато вижда единствено Себе си, той пребивава в това “Върховно Знание,” Виджнана, което е с природата на “Абсолюта.”

    В тази “Самост” човек обича да си бръмчи тихо “Ахам Брахмасми, Аз съм Брахман.” С този звук, който възниква отвътре, дори това “Знание” е ограничено или обвързано, и все още е хванато във великото причинно тяло. Това тихо бръмчене е първичната илюзия, която е с природата на “трите гуни” (гунамая). Ако човек иска да се отърве от тази илюзия, дори този тихо бръмчащ звук трябва да спре, за да бъде тази тътнеща първична илюзия (муламая) перманентно изоставена. “Аз съм Брахман” е много фино чувство за “Аз съм”, което е насложено върху Себето, което всъщност е отсъствието на егото или чувството за отделно себе. Обаче, дори този фин вид на “Аз съм” е като молекула на сол в мляко и следователно трябва да бъде премахната. Да вземеш фалшивото като истинско, е погрешна концепция, но да вземеш Истинското като Истинско, е отсъствието на всяка такава концепция. По силата на това изявление, при отсъствието на всички концепции, грубото тяло е “аз,” финото тяло е “аз” и причинното тяло също е “аз.” Обаче, докато човек продължава да твърди, че той е някое от тези три тела, това със сигурност е погрешна концепция и вид гордост.

    Беше казано, че Съзнанието, което казва “аз,” като “Аз съм Брахман,” може да бъде наречено лишено от его, или че няма гордост, тъй като този “аз” отстоява Истината. Къде е лъжата в него? Всъщност няма нищо невярно или фалшиво в това, обаче, ако този “Истински човек” продължава да обяснява, “Аз съм Истински,” или “Аз съм Брахман,” възниква съмнение относно тази истина. Ако един Брамин (някой от свещеническата каста) продължава да казва на всеки, който срещне: “Аз съм Брамин, Аз съм Брамин,” слушателят ще каже: “Ако този човек е Брамин, защо той повтаря това? Той наистина трябва да е от някоя по-нисша каста.” По същия начин, повтарящото се твърдение на концепцията “Аз съм Брахман, Аз съм Брахман,” показва, че това Съзнание, това Знание във великото причинно тяло, не е свободно от съмнение относно неговата Истинска Природа. От тази гледна точка, дори паметта за концепцията “Аз съм Брахман”, която подсеща човек за Себето, трябва да бъде заличена. Съзнанието (Сат Чит Ананда), което е великото причинно тяло, трябва да бъде стабилизирано до такава степен, че да не е нито памет, нито забрава. Само тогава стремящият се става с “Природата на чисто Знание и Блаженство.”

    Дори когато разглеждаме нашите обичайни ежедневни груби преживявания, ние сме в естественото състояние, което е без каквато и да е памет или забрава. Някой има ли преживяване като “аз забравих себе си” или “аз си спомнях себе си”? Някой опитвал ли се е някога да докаже своето съществуване, правейки такива усилия? Ние никога не забравяме себе си, нито е необходимо да си спомняме себе си. Ние винаги сме естествено в състоянието, което е отвъд състоянието на памет или забрава. Това всъщност е нашата Истинска Природа. Паметта или забравата са винаги за нещо “друго”, което е отделно от нас. От основата на тази истина, човек трябва да направи твърдо умствено решение, че каквото е запомнено или каквото е забравено, не е “Аз.” Трябва да бъде твое твърдо убеждение, че каквото е запомнено или забравено, определено не си ти. Когато няма памет за Себето или забрава на Себето, има просто съществуване на собственото Себе, което може да бъде разпознато като “Себе-Озаряване.” Затова знай, че грубото тяло не си ти, финото тяло не си ти и причинното тяло не си ти. Ти си с природата на Себе-Познание, Осъзнатостта, че “Аз съм Сат Чит Ананда на великото причинно тяло.” Ти трябва непрекъснато да оставаш същия.

    Продължавайки по теорията за прогресивното елиминиране според инструкцията дадена по-горе, щом убеждението за собствената Истинска Природа като “чисто Знание или “Аз съм” е осъзнато, четирите тела са колективно разгледани, използвайки древния метод за изследване и дедуктивно елиминиране. Досега бе обяснено, че ти не си трите тела. В този момент, Ведите отново се връщат и сега обясняват, че цялата видима поява на света е спорта или играта (Лила) на твоето собствено Съзнание. Има една максима или твърдение, което е следното: “Едно нещо, което е произведено, е като нещото, от което е било произведено.” Например, когато водата се превърне в лед, тя все още е вода. За този, който вижда само повърхностно, водата има тенденция да тече, докато ледът е твърд. Водата няма очертание, а ледът има очертание. Обаче, когато субстанцията е позната, те са познати като едно и също. Според тази максима може да бъде разбрано, че светът и неговия Господ (Брахман) са едни и същи. Това е учението във Ведите.

    От грубата гледна точка, земята, водата, светлината (огънят), вятърът (въздухът) и небето (пространството) изглеждат различни, но разликата е само в качеството. Ледът става вода след топене, точно както земята се разтваря във вода, а водата изсъхва от топлината на огъня. Огънят или светлината се съдържат във вятъра, а вятърът се разсейва и просто изчезва в пространството. Тъй като Себето е утробата на всички тези пет елемента, всички те изчезват в Себето. Ако тези принципи бяха абсолютно различни един от друг, те никога нямаше да се разтворят един в друг като едно, без каквато и да е останка от различие. Следователно, петте елемента, този груб свят и финият свят са единствено Себето. Себето се появява като всички различни герои и видове. Когато един художник нарисува дърво, камък, крави, биволи, река, небето, богове, демони и човешки същества, всички те са нарисувани с едно нещо, наречено боя. По същия начин, този спектакъл, който се появява като света в безкраен брой форми, не е нищо друго освен чисто Знание. Това е смелото и убедително заключение, до което човек трябва да стигне.

    Нещо трябва да бъде споменато в този момент. Трябва да се каже, че самият метод е от второстепенно значение, независимо дали е методът на дедуктивно елиминиране или някой различен, или противоречив метод; основната цел на конкретния метод е да предаде Знанието на Себето. Когато един пример в математиката се решава от няколко различни момчета, използвайки различни методи, и техният отговор е един и същ, става задължително отговорът да се приеме като правилен. Отговорът е това, което е важно, а методът за достигане на отговора е от второстепенно значение. Ето как Ведите разглеждат методите, които се използват, за да обяснят на стремящия се природата на собственото Истинско Себе. Има пречка в доказването на идентичността на водата и леда, светът и Бог, както и златото и бижуто, като бидейки едно и също. Дори ако златото и орнаментите са еднакви, орнаментът не може да бъде произведен, освен ако златарят не приложи умението си да работи върху златото, а водата може да се превърне в лед, само посредством интензивен студ. Подобно, въпреки че светът и Бог са еднакви, рационалността все пак напомня за себе си, че това означава, че трябва да е настъпила някаква трансформация в Бог. Той се втвърдява като земя или се стопява и става вода, след това Той изсъхва и става огън и т.н. В този аргумент, първо Бог става петте елемента и след това светът е формиран от петте елемента. Това е недостатъкът в метода на дедукцията и по този начин може да бъде повдигнато възражение. Обаче, Самартха Рамдас е изкоренил дори това възражение с изречението: “О, човеко, защо питаш за нещо, което изобщо не съществува? Светът не е възниквал. Единствено Абсолютният Парабрахман съществува.”

    Да забравиш собственото Себе е раждането на илюзията или мая (ма означава “не е,” я означава “което”). Мая е това, “което не е,” което означава, че тя е “това, което не съществува.” Как човек може да опише тази несъществуваща жена? Синът на безплодната жена светъл ли е или е тъмен? Каква е неговата възраст, неговата височина, неговата широчина, неговата каста? Как можем да отговорим на тези въпроси относно това, което не е възниквало? За да се държи детето без да плаче, му е казано “торбалан е дошъл.” То е успокоено от създаването на историята за торбалан, който всъщност не е там. След като детето утихне, то пита баща си “Татко, как изглеждаше торбалан? Колко дълга беше брадата му и колко дълъг беше мустакът му? Колко голям беше носът му, очите и зъбите?” Какъв отговор може да даде бащата? Докато той не отговори, детето няма да млъкне. Тогава, бащата трябва да удължи носа на торбалан до Рамешвара и краката му до долния свят, а главата му трябва да стига до небето. По този начин, казвайки каквото си иска, той рисува плашеща картина на торбалан, казвайки, “той е така и така, и т.н., така че не плачи отново.” Само този вид описание ще съответства на описанието на мая.

    Несъществуващата мая съществува и тя е създала този свят. Ведите са се опитали да обяснят на дживите, човешките същества, как този свят е бил създаден, според капацитета на тяхното разбиране. Ведите по някакъв начин проследяват източника на мая или света. “Точно това е начинът, по който се е случило.” Може да бъде видяно, че аргументите, използвани в дедуктивния елиминиращ метод понякога противоречат на някоя друга теория или метод. Въпреки това, вместо да се обвиняват Ведите, че тъй като казват, че едно нещо е А, а друго е Б, те са измамни и казват погрешни неща, трябва да бъде казано, че Ведите са обяснили “Знанието на Себето” на всички. Използвайки различни методи според капацитета на интелекта на стремящия се, Ведите са изкоренили тяхната илюзия, а за тези, които те са лъжливи, стремящите са заблуждавали себе си за истинската природа на този свят. Майката дава пшенична каша на едно дете и дава роти (вид плосък хляб) на друго дете, което страда от лошо храносмилане. Можеш ли да наречеш тази майка несправедлива? Тази майка знае коя храна е полезна според капацитета на храносмилане на всяко дете. Подобно, по отношение на Ведите, се използват различни методи за различните видове стремящи се. Те се различават по интелект, но страдат от същата болест на самсара (вяра в светското обективно съществуване).

    “Бхава Рога” означава болестта, която е създала идеята, че светът е бил създаден. За да излекуват тази болест, Ведите и различни писания трябваше да дадат обяснение по различни начини според способността на разбиране на стремящия се. Дори ако треската е единственият симптом, умният лекар ще даде различни лекарства за различните физически състояния на пациента. Целта на лекаря е единствено възстановяването на доброто здраве. Може да има различни лекарства, но няма разлика в идеологията. Едно лекарство за един пациент, може да не е подходящо за друг пациент, който има различно физическо състояние. Подобно, духовните инструкции, дадени на един стремящ се, може да не се харесат на друг. Знанието или съветът, даден на стремящия се, който има определен опит, може да не е подходящ за друг, който има различен опит. Няма грешка относно методите, които Майка Шрути (Ведите) дава. Грешките са в умственото разположение на стремящите се по време на направеното изложение. Крайната цел на Майка Шрути е да накара всички деца да постигнат Себе-Познание. Следователно стремящият се трябва да изостави отношението на намиране на кусури и да се осъществи, постигайки целта на придобиване на Себе-Познание.

    До този момент в текста, обяснението беше фокусирано върху определението на четирите тела. Сега ние ще видим как “знанието” възниква в тези четири тела. За да се придобие знанието за обектите чрез погледа на грубото тяло, задължително се подразбира, че всички четири тела са инструмент за това. Ако вземем предвид чифта очи, които са нарисувани в картина, е очевидно за нас, че тези очи не могат да видят обект. По същия начин, само физическите очи не могат да видят обект без помощта на финото око на интелекта. Например, ние виждаме манго или имаме знанието, че “това е манго,” но какво би се случило, ако просто бяхме видели това, което физическите очи сами виждат? Разбира се, физическото око също трябва да вижда обекта като манго. Обаче, това не се случва така. Зад физическото око е финото око на интелекта, чиято помощ е търсена да познае “мангото.”

    На този етап, трябва да се посочи, че “Знанието” на великото причинно тяло (Турия) е абсолютно “Самодостатъчно.” То има себе си за основа и няма зависимост или очакване за помощ от предишните три тела, споменати по-рано. Това Знание е “Самосияйно.” По аналогия, въпреки че окото вижда всички обекти, никой обект не може да види окото. Никой не чувства необходимостта от светлината на лампата, за да види слънцето. Подобно, никой не е способен да види този “цар на Знанието,” който е окото на окото. Това “Знание” доказва собственото си съществуване, чрез собствената си сияйност. Въпреки че окото не може да види себе си, всеки, който има очи, никога не се съмнява дали има очи или не. Той може да вижда, тъй като има очи. Този вид сигурност естествено пребивава в него. Подобно, човек има знание за себе си, докато свидетелства някой или нещо различно от себе си. За да видим нашите очи ние се нуждаем от огледало, за да видим отражението на очите. Това обективно знание е единствено “отразеното знание” на очите. Обаче, “Знанието” на великото причинно тяло доказва собственото си съществуване, като свидетелства всичко друго, освен себе си. За неговото доказване на съществуване, не се изискват други доказателства.

    Това Знание за великото причинно тяло е “всепроникващо” и все пак, сякаш е било невидимо от гледната точка на невежото същество. Вместо да вижда “Знанието” за великото причинно тяло, за него грубото тяло, което пропорционално е като маково семе в океана, е станало най-голямото нещо от всички. Пътищата на този свят са наистина извратени. Станало е наш навик, че когато гледаме към по-малко нещо, това, което е обективно, ние забравяме по-голямото нещо, това, което е субективно. Ние изоставяме това, което е “Себе-доказващо” и “Себе-достатъчно,” и възхваляваме изкуствени неща. Това е като когато думите на възхвала са дадени на красиви електрически светлини, и все пак ние не успяваме да дадем същата възхвала на светлината на слънцето, или когато гледаме към нарисуваните картини на стената и забравяме самата стена. Процесът е такъв, че дори когато гледаме към стената, ние забравяме самата къща, и когато открием обекти в светлината, забравяме за светлината, и когато четем писма, написани върху лист хартия, ние изобщо не сме съзнателни за хартията.

    Това, което всъщност се случва в този процес е, че въпреки факта, че проникващата субстанция е безкрайно по-голяма, когато обръщаме внимание на проникнатия обект, ние забравяме проникващата субстанция. (Примерите за златото и орнаментите, или земята и стената, обикновено се използват, за да илюстрират тази точка.) Грубото е проникнато от финото, финото е проникнато от причинното, а причинното е проникнато от великото причинно (Съзнание или Знание). Обаче, дори и в този случай, “Знанието” на великото причинно тяло не може да бъде видяно, тъй като вниманието на всеки е фокусирано върху грубото и това, което е обективно. Когато тесният фокус на стремящия се, се разшири, ставайки това, което е всепроникващо, тогава той ще има зрението на Истината, “Безкрайното Знание”, което покрива и обхваща необятността на пространството.

    В крайна сметка, това, което се случва, е следното: Знанието, което съдържа появата на света, не е било в състояние напълно да унищожи невежеството. Помисли как светлината унищожава тъмнината, като по този начин ни дава знанието за обектите, които по-рано са били непознати, заради тъмнината. Подобно, светът се появява само защото причинното тяло го е поддържало или запазило в пространството. Докато появата на света се усеща както от Джнани (този, който е реализирал “Аз съм”) или от невежия, трябва да бъде разбрано, че невежеството все още се таи в една или друга форма. Разликата е, че невежеството не се появява за Джнани в тази конкретна форма (Джнани преживява невежеството като Знание). Докато Знанието не умре, невежеството не умира. Знанието и невежеството са сиамски близнаци, родени от илюзията (мая). И двете са родени, и двете умират по същото време. Ако едното е там, другото живее, а когато едното умре, другото повече не е. Тъй като това е Истината, ние ще видим как самото Знание умира. Преди Знанието във великото причинно тяло да умре, телата, които са под него, трябва да умрат. Тези четири тела умират в последователност. Когато гледаме към умиращ човек, ние не правим нищо друго освен да го гледаме. Ние не умираме заедно с него. По същия начин, ние можем спокойно да погледнем в себе си как тези четири тела умират.

    Един принцип, който може да бъде лесно забелязан относно смъртта, е че когато растежът спре, разтварянето започва. Значението на това изявление е, че всеки път когато нещо спре да расте, то започва да се разпада и следва пътя на смъртта. Не е необходимо да се върши никаква работа за смъртта. Унищожаването е присъщо на растежа. В раждането, има смърт, а в смъртта, има раждане. Това е традицията на раждането и смъртта. Един обект, който е роден, умира от собствената си смърт, въпреки че може привидно да има някаква друга причина. Коренната причина за смъртта не е нищо друго освен раждането. Тези четири тела са дошли върху “Чистата Природа” и те трябва да умрат. Как умират? Ние ще видим. Смъртта на физическото грубо тяло според принципа “където има растеж, има унищожение”, никога не може да бъде избегната. Ако не днес, поне след сто години или след известно време, колкото и да е то. Грубото тяло расте до около двадесет и пет годишна възраст и след това тялото започва да се разпада, и бавно върви по “магистралата на смъртта,” докато един ден не стане жертва на смъртта. Тъй като грубото тяло е единствено физическата форма на финото тяло, може да се каже, че то няма отделно независимо съществуване. Едно дърво в неговата груба форма не е нищо друго освен резултата от неговото семе, което е фината форма. И двете форми на това дърво автоматично умират.

    Финото тяло е семето на раждането и смъртта. Това семе не бива унищожено толкова лесно, колкото дървото. Неговият растеж е толкова огромен, че ако не е потърсен и унищожен чрез усилията на човек, то ще продължи да расте за неопределено време. Този растеж става причината за безкраен брой груби тела. Това е, което подлага едно същество на раждания в 8.4 милиона вида. Когато растежът на физическото тяло естествено спре, финото тяло не спира да расте. Тук човек чувства необходимостта от Садгуру, за да разбере как да спре растежа на финото тяло. Спирането на растежа на финото тяло от въображение и съмнения, означава отказване от мечтите и желанията. Желанията, мечтите, тревогите, въображението и т.н., са продуктите на ума. Задачата за разбиването им може да бъде направена само със собствения ум. Каквото е създадено от ума, не може да бъде унищожено от ръката и обратно, каквото е създадено от ръката, не може да бъде унищожено от ума. Всеки път, когато се опитаме насилствено да разбием тези мечти и желания, броят им изглежда само нараства. Умът е лекомислено непочтителен. Когато се опитаме да го обуздаем, той става по-развълнуван. Затова, за да спрем растежа на ума, Садгуру ни дава лекарството. “Ако се опиташ да бъдеш тих, постепенно въображението и съмненията се разтварят.” Когато едно малко пеленаче спи, ако наблюдаваш очите му за известно време, лесно можеш да научиш урок от него, как да останеш тих. Когато отиде да спи, ти ще видиш колко лесно заспива бебето, забравяйки себе си. Докато гледаш бебето, ти също можеш да влезеш в състоянието на забрава, лишено от фантазии, мечти, желания, тревоги и съмнения.

    Докато един трън може да бъде изваден чрез трика на използване на друг трън, умът може да бъде разбит единствено с ума. Раждането и смъртта или появяването и изчезването, са двете противоположни страни на същото състояние на Съзнанието. Когато едното дойде, другото си отива и обратно, когато едното си отиде, другото идва. Смъртта умира от собствената си смърт като демона Бхасмасура, който поставя ръката си на собствената си глава, като по този начин унищожава себе си. Така, когато умът е разбит, състоянието, което е причинното тяло под формата на забрава, бива напълно изложено и стремящият се получава знанието на това състояние, наречено “забрава.” Лекарството е усърдно да се практикува помнене на инструкцията или повтарянето на мантрата, дадена от Гуруто. Щом човек започне да спира растежа на ума, той бавно тръгва по пътя на смъртта и постепенно може да бъде напълно унищожен. Освен това, изучаването и прилагането на практика на учението научено от Садгуру, трябва да бъде упорито. Например, щом едно дърво започне да изсъхва, дори ако човек се опитва да го запази зелено, то своевременно ще започне да се разпада, след това ще се изкорени и накрая ще падне. Дори ако човек започне да налага лапи върху него, да го боядисва и да се опитва да го възстановява отново и отново, ще дойде време, когато то ще рухне долу. По същия начин, ако умът бъде постоянно спиран да расте, един ден той автоматично ще се измори и ще се разпадне. Обаче, стремящият се не трябва да се изморява от практикуването.

    По този начин, чрез постоянна практика, следващото тяло, причинното тяло, бива изложено след смъртта на финото тяло. Щом завесата на финото тяло е унищожена, то престава да функционира като покривало на причинното тяло, а причинното тяло автоматично бива изложено. Сега нека да видим как причинното тяло умира. Причинното тяло е производителя или бащата на финото тяло. Всеки път, когато някое състояние идва неканено (причинното тяло не е поканено), то е преживяно за кратко време, а щом потокът му се оттегли, то не е запомнено. Състоянието му, докато идва, е силно и растящо, обаче, щом потокът изчезне, то дори не е запомнено. След като е потопило всичко за кратък период от време, то започва да се разсейва и накрая става така сякаш изобщо не е било там и напълно изчезва. Когато едно човешко същество се е пекло на горещото слънце и след това се премести под хладната сянка на едно дърво, в този момент, потокът от хладния покой идва при него с такава сила, че той изпуска “смеха” като израз на радост. Това показва, че потокът от покой прелива отвътре, както и вън от него. Обаче, след известно време, този “смях” автоматично преминава и той лежи тихо, неосъзнат за неговото обкръжение. Подобно, когато фините качества на финото тяло, като бързането му и борбата му, станат сравнително по-малко, забравата под формата на спокойната празнота на причинното тяло е автоматично забравена. Когато това негативно състояние е отречено, това води само до отрицание. За да го убиеш, не се изисква меча на положителното изявление на “Аз съм.” Шри Самартха Рамдас е изяснил това чрез изявлението: “Негативното е отречено от собственото си отрицание.”

    Когато състоянието на забрава е разтворено, четвъртото тяло, състоянието на Знание, което е състоянието Турия, бива изложено автоматично (Туриясвастха – съзнанието на “Съзнанието”). Това състояние на Знание идва при едно същество с помощта на какво? То идва във връзка със състоянието на невежество. Но дори това състояние на Знание, макар и много мощно, също се разтваря накрая. Когато човек придобие Знание, е необходимо Знанието също да бъде разтворено. Това, което идва, трябва да си отиде. Когато невежеството идва, също така и Знанието идва. Така, когато Знанието, което е великото причинно тяло, умре, Парабрахман, който е вътрешно присъщ във всички четири тела, е изложен. Този Парабрахман е “Това”, което никога не е родено и никога не умира. След като всяко съответно тяло умре, “Този”, който вижда смъртта на всички тези тела и все пак остава, е твоята Истинска Природа.

    Преживяване на кастите в човешкото същество

    Господ Кришна е казал в Бхагавад Гита, “Аз създадох четири вида касти.” Това може да бъде субект на преживяване за всяко човешко същество в собственото му себе. “Моето сътворение е разделено на четири части и тези части са разделени според тяхното качество и карма (дейност). Четирите касти са брахмана (брамин; свещеник), кшатрия (воин), вайшя (търговец) и шудра (работник).” Четирите тела могат да бъдат разгледани в същия ред. Великото причинно тяло е от кастата на брамина, причинното тяло е от кастата на воина, финото тяло е от кастата на търговеца и грубото тяло е от кастата на работника. По този начин, Параматман е бил разпръснат в тези части вътре в Себе си. Грубото тяло е тежко и е инструмент, използван за служба и труд, и следователно то е кастата шудра (работник). Седейки на матрака на грубото тяло, поемайки баланса в свои ръце и управлявайки работата на целия свят, интелектът (буддхи), който сравнява нещата като добри и лоши, големи и малки, използва “работника” (грубото тяло) като слуга, за да извършва нещата както иска, тъй като той е господарят. По тази причина, това фино тяло е кастата вайшя (търговец). Сега погледни към смелите действия на причинното тяло. Причинното тяло установява своето царство, като поглъща цялото богатство под формата на света, което е било натрупано по силата на капитала от желания, фантазии, мечти и съмнения. То също така поглъща служителите под формата на грубото и финото тяло. Тази причинност, която е тотално унищожение, е отношението на един воин и следователно състоянието на причинното тяло е това на кастата кшатрия (воин).

    Сега, това, което остава, е само великото причинно тяло (кастата брамин). В това тяло има пълно пренебрегване на всички останали три тела. “Аз нямам нищо общо с грубото тяло, което полага тежък труд и умира. Нито пък имам нещо общо с този търговец под формата на интелект, който търгува с идеи и мечти, и хвърля обширната панорама на света. Аз също така нямам нищо общо с воина под формата на причинното тяло, което седи тихо, сякаш нищо не се е случило, след като е убило както финото тяло, така и грубото тяло. Всички те може да не правят нищо, или пък нека грубото тяло да стене от тежък труд и нека финото тяло да извършва работата със света и нека причинното тяло да води война срещу тези две. Какво общо имам с което и да е от тях?” Има една поговорка: “Мисли за Себето (Рама) и остави светът да се бие.” Знаейки това много добре, великото причинно тяло продължава да разгласява Ведическите думи “Аз съм Брахман, Ахам Брахмасми,” и седи тихо на собствената си земя, стигайки високото стъпало на обителта на Брахман. Този брахмана (брамин) е много ортодоксален относно докосването от друга каста и не може да толерира докосването от друго тяло. Другите тела гледат на великото причинно тяло с голямо уважение и мажат главите си с прахта от нозете му. От гледната точна на Виджнана (Върховното Знание или Крайната Реалност), дори ако това велико причинно тяло стане замърсено, бидейки в контакт с другите тела, то все още е най-свещеното и най-висшето във всичките три свята (трите тела, състоянията на будност, дълбок сън и невежество).

    Трите свята

    Грубото тяло е “материалният свят” (сварга лока), финото тяло е “светът на раждането и смъртта” (мритю лока) и причинното тяло е “отвъдният свят” (патала лока). Великото причинно тяло е Брахман. Тези тела са разделени според техните качества, а тези светове са познати чрез тези качества. Грубото тяло е сварга лока и седи върху, или покрива другите светове. Всякакви видове външни удоволствия и дейности се преживяват в този свят. Прекрасните градини и красивите гори са създадени само за този свят, а царящото божество тук е Брахма Дева, Творецът, чието основно качество е дейност или раджас гуна. Светът под този, е света на смъртта и раждането, наречен мритю лока. В тази лока има голяма фабрика за раждане и смърт, където качествата на появяването и изчезването непрекъснато са в ход. Този непрекъснат процес не е нищо друго освен изгряването (раждането) и залязването (смъртта) на умствените модификации. По този начин, човек се ражда много пъти и умира много пъти в същия ден.

    Всеки трябва да си държи сметка за ражданията и преражданията. Всяка идея произвежда видима поява, а когато тази идея залезе, появата също залязва. По този начин, когато идеите спрат, това е краят на една епоха или калпанта (финалното разтваряне на концепциите). Това се преживява непрекъснато във финото тяло. Писателите на писания са приели принципа на сътворението и появата. Те са заявили, че щом една идея изгрее, светът изгрява, а когато идеята залезе, светът залязва. Докато финото тяло под формата на мритю лока не бъде перманентно унищожено и погребано, стотици епохи със сигурност ще изгряват и залязват. Следователно, човек трябва да има такава смърт, която елиминира въобще по-нататъшната необходимост от раждане, и да живее в собствената “Истинска Природа” по такъв начин, че да няма страх от някакво по-нататъшно преживяване на умиране. Да бъде. Каквото трябва да се случи, ще се случи, но дотогава е сигурно, че тази мритю лока държи устата си широко отворена за добре дошъл. Жилището на финото тяло е “вътрешният ум,” който е познат като “Антахкарана” или Съзнание. Царящото божество тук е Вишну и Той подхранва света.

    (Антахкарана е дума, която всъщност няма нито една еквивалентна английска дума и е трудно да се дефинира. Шри Сиддхарамешвар използва тази дума често в много от разговорите си, така че тя си гарантира някакво основно обяснение. Тя обикновено се счита за “Седалището на Съзнанието”, което е искрата или генезиса на финото проявление, възникващо от Безформеното Съществуване. То се характеризира с движението на атрибутите, възникващи от лишеното от атрибути Съзнание. Човек може да каже, че това е източникът на ума или собственият най-съкровен ум, или най-съкровеното сърце. Това е произходът на твърдението за обективност. Това е умът в най-финия му вид. Шри Сиддхарамешвар Махарадж е казал относно това: “Вътрешният ум на всеки е един и същ, докато техните умове са различни.” В целия този текст това е преведено като “вътрешен ум” за съгласуваност.)

    Светът под това знание на вътрешния ум е патала лока (отвъдния свят), който е причинното тяло във формата на забрава. В патала лока има пълна тъмнина на невежество. Унищожителят, “Рудра” (Шива), който е с качеството на невежество или тамас, е царящото божество тук. Над тези три е великото причинно тяло, което е най-висшето тяло и следователно е по-висше от тези три свята. Царящото божество тук е “Чистото Знание.” Това Знание властва тук и е Богът на всички богове. От този Бог са произведени всички светове и Той е наречен “Господът на трите свята,” (Трайлокянатх). Брахмана (Знаещият Брахман; кастата на брамина) е Гуруто на всички касти и следователно е поставен най-високо сред тях. Това му дава статуса на Учител. Този Брахмана не позволява дори на сянката на невежеството да падне върху Него. Нещо повече, той отказва дори да бъде замърсен от ума и интелекта. Така че, откажи се от идеята, че Той някога ще прегърне трупа на грубото тяло. Този ортодоксален чист Брамин под формата на “Чисто Съзнание” или “Вселенско Космическо Съзнание” не допуска дори и един вмешател в своето велико причинно тяло. Следователно, трябва да бъде разбрано, че нито едно от тези тела или касти (воин/причинно тяло; търговец/фино тяло; работник/грубо тяло), никога не може да влезе в Неговата обител. Това означава, че грубото и финото тяло никога не могат да влязат във великото причинно тяло. Тези тела (касти) не могат да направят нищо без помощта на този Брахмана, Първичното Знание “Аз съм.” Всички техни добри и лоши действия, или работи, продължават, единствено с подкрепата и силата на този Брахмана. По това време, Брахмана излиза от своето жилище и изпълнява работата на тези три касти. Щом работата е свършена, той се очиства от всякакви следи от тях, точно пред прага им, и едва тогава се връща в Своето “Собствено Жилище.”

    Когато този Единствен Бог е гладен, всякакви видове храни и напитки са Му предложени. Има матраци с възглавници направени като легла, готови за Него, за да спи. Ако Той чувства, че Му се пътува, има коли, самолети и много други видове транспорт, готови за Него. За да бъде снабден с ароматни гирлянди, има много дървета и лозя, които разцъфтяват, отрупани с цветя. Всички слуги и съгледвачи са готови да Му се подчиняват със събрани длани. Съпругата, децата и дворците са за Неговото забавление и те също така са Неговото жилище. Бог пребивава в най-съкровеното сърце на всички същества и получава всички различни видове служене, които са Му предоставени. Обаче, въпреки Неговото величие и вездесъщност, ние считаме тялото за Бог и му предлагаме всякакви видове услуги. Невежите хора са приели тази погрешна идея и са разбрали неправилно цялата афера. Именно тази идея е отделила Бог от неговия поклонник. От какво има да се изумяваш?

    Тези, които извършват някакви действия, ги извършват без друга причина, освен поради обожанието, което Му е предоставено. Този Велик Бог (Махадева) постоянно се наслаждава на потока от всички обекти на сетивата под формата на звук, форми, допир, вкус и миризма. Той получава всичко, което е с природата на петте инструмента на сетивата на действие и петте инструмента на знание. Този поклонник, който разбира тайната на този Велик Бог, Махадева, е наистина славен. Всички действия на такъв поклонник са естествено посветени на Брахман. Пчелите, птиците, насекомите и дори мравките обожават този Бог. Обаче, те нямат интелекта, за да разберат това, така че не могат да бъдат обвинявани за тяхното невежество. Все пак, наистина е жалко, че интелигентното човешко същество не разбира, че всички негови ежедневни и случайни действия, са само в името на този Единствен Бог. Колко много жалко е това.

    Този Бог е същият като “царя на Знанието”, който, докато поглъща хапка храна, я вкусва и ѝ се наслаждава. Именно Той е, който прави разлика между благоухание и зловоние. Именно Той е, който разбира кой звук е приятен за ухото и кой звук е груб. Именно Той е, който наблюдава разликата между красива или свирепа и грозна форма. Именно Той е, който разбира лекото и силно докосване. Той винаги присъства, господствайки върховно в сърцето на всяко същество. Колко абсолютно погрешна е идеята, че ние обожаваме някой друг Бог, освен Този. Просто помисли кой Бог е обожаван, когато християните обожават Христос, индуистите обожават Вишну или Шива, парсите обожават техния Заратустра или будистите техния Буддха? Не обожават ли просто труповете на тези споменати Богове? Обаче, какво е чувството на поклонника, който обожава? Попитай някой от която и да е религия “опиши своя Бог,” и те ще отговорят “моят Бог е Съзнателен, Сияен, Солиден, Всезнаещ, Вездесъщ и Всемогъщ. Той оживява всичко и притежава всичко. Той е без раждане и без смърт.” Ще каже ли някой, че неговият Бог е камък или скала, или кал, или метал, или тежък, тъп и празен без Съзнание, или че е слаб, сляп или глух?

    От това е ясно, че независимо дали е Христос, Вишну, Буддха, Заратустра или какъвто и Бог да е, Неговата природа ще бъде пълна със Съзнание и Той е пълен с “качествата на Бог.” Ако някой притежава всички тези качества, тогава индикацията е, че Той е Абсолютния Параматман. Той е Бог под формата на “Знание”, което присъства в сърцето на всички. Единствено този Бог е, който е пребивавал в Мохамед и сърцето на Христос е бил проникнат също от този Единствен Бог. Само чрез този Бог качеството на Вишну (Защитника) е било поддържано, а не чрез някой друг Бог. За всеки поклонник, който и да е той, който обожава някой Бог, това обожаване е обожаването на това “Единствено Вътрешно Себе.” Поклонението направено към каквито и да е други богове, отива само при този Единствен Бог, (нашата собствена Себе Природа). Това е “Абсолютната Истина.”

    Формите на всички гореспоменати Богове, са единствено храмове на този “Единствен Бог.” Всички имена принадлежат на Неговите храмове (тела). Той присъства в най-вътрешната обител на всички тези форми. Той седи във всички форми на всички същества и приема всички техни обожавания. Каквито и действия да са извършени от грубото тяло и каквото и въображение или желания, или концепции, или съмнения, които са прекосили ума, се случват заради този Бог, за да го удовлетворят. Ако разпознаеш само това, твоята работа е свършена. Всички вие правите нещо чрез вашето тяло или ум. Ако кажете: “Ние не искаме да правим това,” не можете да спрете да го правите. Обаче, каквото и да правите, извършителят и наслаждаващият се на вашите дела е единствено Бог (Себето). Само този факт трябва да бъде разпознат във всяко движение. Всички благоприятни и неблагоприятни действия по този начин стават посветени на Брахман, а стремящият се остава абсолютно свободен. Това е, което е наречено “жертвата чрез Знанието” (Джнана Ядня).

    Когато идваш и си отиваш, говориш или преглъщаш, когато даваш или вземаш, стоиш прав или седиш, извършваш някакво действие у дома или навън, или си в леглото, наслаждавайки се на секс, отхвърли всяко чувство на срам или вършителство, и мисли само за Бог. Именно “Единното Знание” играе във всяка точка. Да съзерцаваш това, означава да съзерцаваш Бог. Телесното съзнание трябва да се превърне в Себе-Съзнание. Решението, че единствено Себето извършва всичко, е само по себе си състоянието на Освобождение. Това е съветът, даден от Самартха Рамдас. Дори Светецът Тукарам е помолил за този дар от Бог. “Нека никога, никога да не те забравя.” Подобно, ние също никога не трябва да забравяме Себето. Тогава със сигурност спасението е в твоите нозе. Тъй като това въже, под формата на ума, е било завъртяно в посока на телесното съзнание, сега то трябва да бъде завъртяно в обратната посока на Себе-Съзнанието. Когато въжето бъде размотано, вървите ще бъдат издухани от вятъра и няма да остане нищо, което да бъде наречено “въже.”

    Сега, опитай се да забележиш “кората” на Съзнанието, която е без обект, “Чистото Знание”, без примес на каквито и да било обекти. Това пространство, което лежи между окото и луната, което не си забелязвал, но все пак е било там, проникващо, съществувайки в собствената си природа. Това е чистата форма на Знание. Когато празното пространство, което не е било забелязвано по-рано, е целенасочено направено обект на внимание, то става обекта на внимание като “пространство.” Това, което може да бъде забелязано, е Мая, а каквото не може да бъде видяно, е “Брахман.” Докато си гледал към луната, пространството по средата не е привличало вниманието ти. Следователно, това е Съзнание без обект. Ако това пространство е отделено и е направено обект на зрението, това Чисто Знание е трансформирано в нула, понеже ако пространството е видяно отделно, модификацията на ума става празнота. Ако има някаква разлика между пространството и чистото знание, тя е следната: Да гледаме отделно на собствената природа на човек, е пространство, а когато “гледането” е изоставено, това е “Чисто Знание.” Щом Чистото Знание е разпознато правилно по този начин, дори когато е смесено с някакъв обект, то може да бъде отбрано и разпознато. Щом чистата вода е позната, дори когато е смесена с нещо друго, нейното съществуване може да бъде разпознато в тази смес. Водата е течност, която може да се кондензира в лед. Дори когато водата се отказва от своята течливост и приема плътността на леда, тя все още се разпознава като вода под формата на лед. Не е трудно да се разпознае влажността в калта, като вода. Подобно, щом Чистото Знание е познато, неговото стабилно съществуване в този подвижен свят под формата на Сат – Чит – Ананда (Битие, Съзнание и Блаженство), също може да бъде разпознато.

    Обаче, ако преди да постигне това Чисто Знание чрез метода на елиминиране, някой приеме метода на изброяване (изброяване на качествата на Бог) и продължи да бърбори за това, как единствено Бог прониква всички същества и всички форми, и че няма нищо друго освен Рама, и че “светът и Господът на света са едно,” и т.н., и т.н., тогава такова бръщолевене никога не може да бъде от полза. За разлика от този тип бърборене, ако човек говори само празни думи, без да има опита зад тях, като, “аз съм Брахман” или “сетивата вършат работата си, но аз не съм извършителят,” или “няма грях или добродетел на моя праг,” и т.н., вместо да придобие Себето, той само ще измами Себето. По този начин, тези така наречени “Себе-откриватели” губят радостта от този свят, както и тази от другия свят. Светецът Кабир е казал; “Той си отиде, както дойде.” Това означава, че тези хора умират в същото състояние на съзнание, в което са родени. Те не получават полза от живота, различна от това.

    Такива светски учени вземат думите за Себе-Познание, но тази Истина, която е отвъд речта, някога изгрявала ли е за невежия човек? Всеки може да каже: “Сетивата вършат работата на сетивата, но аз не съм сетивата,” или “Умствените качества са заедно с ума, а телесните качества са заедно с тялото, но какво общо имам аз с тях? Аз съм различен от тях.” Какво е невярно относно тези изказвания? Кой е този, който разбира Истината? Кой е този, който има преживяването на Истината? Само този, който знае кой е той. От каква полза са такива изказвания за друг? Всеки се наслаждава на собствените си удоволствия и блаженство. Тукарам е казал: “Всеки за себе си.” Дори и един папагал може да бъде научен многократно да казва думите “Брахман е Истина, светът е само една привидност.” Обаче, човек не може да каже, че папагалът е разбрал Истината за това какво е Брахман, или това какво е светът, или дори какво е изявление за Истината. Където няма разбиране, не може да има “Блаженството на Себе-Познанието.”

    Нека това да бъде, както е. Обаче, стремящият се не трябва да следва примера на този, който е експерт с думите, но все пак е лицемер. С упорито изучаване и чрез прилагане на метода на елиминиране, човек първо трябва да разбере какво е Чистото Знание. Знанието е от различни видове, като например основно, конкретно, обективно, знание под формата на въображение и съмнение и Знанието, което е без никаква мисъл. Конкретното, обективното, въображаемото и съмняващото се видове знание са противоречиви на Чистото Знание. Когато Чистото Съзнание, чрез процеса на зрението, приеме очертанието на обект, човек получава обективно знание или знание, което може да бъде от конкретен вид или от въображаем вид, или съмняващ се вид знание. Ако обектът е груб, това е обективно знание. Ако той е само идея, която е фина, това е идейно знание или савикалпа. Това означава, че когато Чистото Знание приеме очертанието на обект, идея или мисъл, тогава то става категоризирано като конкретно знание. Конкретното знание, бидейки изкуствено, е преходно по природа и продължава само за много кратък период от време. По своята същност то е преходно и с нестабилна природа. Обаче, правилото е, че конкретното знание трябва да се върне обратно в основното знание, знанието “Аз съм.”

    Като пример, когато ходим, това се счита за общоприета или основна скорост, а когато увеличим скоростта и започнем да тичаме, тя става конкретна скорост. И все пак, колко дълго можем да тичаме? След известно време тичането спира и скоро, човек отново приема естествената скорост. Подобно на това, ние естествено сме много любящи и блажени отвътре и тази любов вътре в себе си е основния вид любов, обща за всички. Обаче, когато любовта е към син, приятел или къща и т.н., тя е обективен и конкретен вид любов. Така, една любов, която идва, трябва също и да си отиде. Любовта, която идва, е от конкретен вид, която е преходна и разрушима. Щастието, което човек получава от обектите, също попада в категорията на бидейки от “конкретен” вид щастие, което трае само за много кратък период от време. Едно малко нещо носи преживяване от “конкретен” вид, но докато нашето внимание е фокусирано върху него, “Единственото Нещо”, което прониква, не може да бъде преживяно. Причината е, че проникващото нещо е голямо и безкрайно, и в действителност ние сме същият този “Всепроникващ Брахман.” Конкретното нещо е Мая, а основното или общото нещо е Брахман и ние сме “Това.” Когато сме фокусирани върху преживяването от “конкретен вид”, ние не преживяваме “любовта на нашето собствено Себе,” нито пък се наслаждаваме на “щастието от блаженството на Себето.”

    Сега ще наблюдаваме това, което е наречено “основно знание”, което е лишено от обект или идея. Има малка дистанция между външния груб обект и окото или ума. Тази празнота или пространство, въпреки че е несъзнателно наблюдавана, сякаш не е видяна и затова ние нямаме знание или потвърждение на това пространство. Това междинно знание (пространството), бидейки самото “Знание”, не може да стане обекта на собственото си знание. Как захарта може да вкуси собствената си сладост? По същия начин, Знанието не преживява себе си като обект. Това Знание е естествено разпростряно навън между окото и обекта, както и между интелекта и идеята или мисълта. Човек трябва многократно да забелязва как това основно “Чисто Знание” естествено прониква навсякъде, преди да познае или разпознае даден обект. Това забелязване или “виждане” не е същото като виждането на обект, като например, “Аз съм виждащият обекта” или “Аз съм мислещият идея.” Това е видяно, само когато човек се откаже както от виждането, така и от мисълта “Аз съм виждащият.” Инструментът на виждането е окото, а инструментът на знаенето е интелектът. Самото “Знание” може да бъде видяно само чрез оставяне настрана и на двата инструмента. Инструментите на зрението и интелекта нямат стойност тук. Всеки опит да се узнае Чистото Знание с помощта на окото или интелекта, е да забравим това Чисто Знание (неподправеното чувство за “Аз съм”), позволявайки на тези инструменти да влязат. Да знаеш Чистото Знание всъщност означава да не го знаеш, а веднъж “познато” по този начин, самият “знаещ” става Чисто Знание.

    Самартха Рамдас е казал: “В опита да срещне Чистото Знание, човек се отделя от него. Но винаги има единство с него, без да се опитва да го срещне.” Тази загадка е много трудна. Мъдрите хора, йогите и отречените правят грешка и погрешно интерпретират видяното като виждащия, когато казват “Параматман е като ‘това.’ Той има четири ръце. Той е като светлината на един милион слънца. Той е сияен. Той е тъмен. Той е като точка и Той е като това, и Той е като онова.” и т.н. Те казват каквото си искат, но чрез чие знание е заявено, че “Този е като това, а другият е като онова”? Този “Единствен” е напълно забравен, докато те говорят за великите неща на Реализацията. Обаче, когато виждащият е забравен, каквото е видяно е “Аз,” което е Брахман. Човек не знае какво да каже за това. Смелият се заема да открие Брахман, но пречката под формата на видяното седи на неговия път. Това е състоянието на мнозинството от търсачите.

    Търсене на изгубения “аз”

    В тълпата, по време на поклонение, аз изгубих себе си и не можех да намеря себе си, дори когато се опитвах да търся вътре. Тогава отидох до полицейския участък и им дадох информацията, че бях изгубен. По това време един полицай дойде и ме удари силно по бузите, докато не станаха червени и ме попита, “Кой е този човек?” Едва тогава аз станах съзнателен за себе си и бях много щастлив, че бях намерен. Това е самото състояние на този, който е самият Брахман, и все пак е в търсене на Брахман. Къде и как Той може да открие Себе си? Точната Му позиция е такава, че Той е този, който знае всички, но не е познат от никого. Този, който се опитва да Го познае, не знае, че собствената му истинска природа е “Чисто Съзнание”, така че той се скита в гората и джунглата (търсейки това, което никога не е било изгубвано). Колко невероятно е това! Как може Той, този, който е познат само след като “способността за знаене” е трансцендирана, да бъде познат? Докато човек не стане стабилен в себе си, изоставяйки желанието да знае, той не може да има “Знанието на Брахман”.

    Има една история за един глупав човек, който искал да знае какво е сънят. Всеки път когато щял да започне да задрямва, той веднага си спомнял “Аха, сега аз ще хвана съня.” С тази мисъл той плясвал с ръце и внезапно се събуждал напълно. Многократно правейки това, бедният човек се изморил и напълно се отказал от усилията си да се опитва да хване съня. Подобно, да се опитваш да знаеш Брахман, е същото нещо. Когато човек се откаже да се опитва да “знае” Брахман, той става самия Брахман. Когато грубото и финото тяло са отречени, инструментите на ума и интелекта са разбити. Тогава стремящият се отива в състоянието на причинното тяло, което е състоянието на “забрава.” Това само по себе си е невежеството на човешкото същество. За да се изкорени това невежество, е необходимо да се придобие “Знанието на Брахман.” Следователно, стремящият се, се опитва да получи Знанието на Брахман с помощта на финия интелект и тази част от Съзнанието, която е “Чисто Знание.” Светецът Шанкарачаря (Шри Шанкара) е нарекъл подобен човек голям глупак. Ако човек се опитва да знае Брахман по този начин с финия интелект, финото тяло само ще продължи да расте.

    Когато финото тяло е унищожено и човек дойде до причинното тяло, този, който се опитва да знае Брахман с финия интелект, не се стабилизира в причинното тяло. Вместо това, той бива избутан към финото тяло със сила от причинното тяло и отново попада под влиянието на фантазии, концепции, желания и съмнения. Ако стремящият се сънува, използвайки думите или ума, той никога няма да напредне до мястото, където речта и умът не могат да влязат. Вместо това, той ще отиде на по-ниско ниво. Стремящият се не може да остане като стремящ се, а трябва да стане “Този, който е Осъществен” (Сиддха). Затова човек трябва да премине през стъпалата на всички четири тела. Чрез постоянно изучаване, човек трябва да навлезе в платформите на четирите тела и да ги изчисти и изясни чрез задълбочено изследване и дедукция. Едва тогава “Истината на Себето” може да бъде призована и да стане напълно установена. След като това бъде направено, е сигурно, че стремящият се ще стане Сиддха.

    До този момент в текста беше обяснено изложението относно четирите тела и метода на изучаване. Стремящите се също трябва да са разбрали това, което беше представено. По аналогия, ако е конструиран дървен стол с четири крака, направен за формата на телата, той все още е много груб. За да бъде направен да блести както трябва, трябва да се положат повече усилия. Необходимо е да го полираш, за да го направиш блестящ, така че да може да хвърля собствената си светлина. Процедурата на правене на нещо е съвсем различна от процедурата на търкане и почистване, която го прави абсолютно гладък и привлекателен. Докато не е произведен в това завършено състояние, той няма да се счита за завършен, нито пък ще върне справедлива цена. Следователно, преди да станем Сиддха, ние трябва да бъдем стремящи се за известно време, упорито полирайки “Чистото Знание” на великото причинно тяло. То трябва да бъде направено напълно чисто.

    Ние знаем, че Чистото Знание във формата на Параматман прониква всяка форма. След като разбереш Себето интелектуално, най-добрият начин да го изучаваш и да го реализираш напълно, е да се опитваш да правиш всички щастливи. Именно само с тази практика, Себето е видяно като проникващо във всичко. Целият свят е само “Знание.” Тъй като всичко е Себето, когато правиш всички щастливи, Себето е доволно. По този начин, Истината на Ведите ще бъде доказана и преживяна, а Себе-Познанието ще стане твърдо установено. Обожаването на Параматман с форма (Сагуна) е обожание на проявеното. Брахмананда (Блаженството на Брахман) се проявява във всички форми, като тази на насекомото, мравката, кучето или прасето. Именно “Върховното Себе”, единствено Параматман, е това, който прониква всичко. Параматман, който е безформен, без никакви атрибути и не е проявен, е станал проявен с качества във формата на Вселената. Той присъства в тези неща, които са инертни, но бива ясно преживян във всички движещи се същества. Вместо да се обожават безжизнени груби обекти, като например каменни и метални идоли, по-добре е да се обожава движещия се, ходещ, говорещ Бог, в който качеството на “Знание” е ясно преживяно. Това е Сагуна обожание или обожаване на проявения Бог. Какви са качествата в каменния идол? От трите качества, саттва, раджас и тамас, нито едно от тези качества не е открито в инертните неодушевени идоли, направени от камък или метал. Обаче, има едно или повече от тези качества, открити в тези проявления на Бог, които се движат. Затова всички същества са форми на Бог.

    Ако човек се моли искрено на светците или на един добър човек, който е изпълнен със саттва гуна (знание и склонност към духовно разбиране), той става доволен и осъществява нашите желания. Обаче, ако критикуваме неговата тамо гуна, той зашлевява лицето ни и ни дава преживяване на сътресение. Затова обожавай Бога, който ходи и говори. За придобиването на знание, камъкът не е от полза. Светецът Кабир е дал това предупреждение с ясни думи. Той е посъветвал всички да обожават само ходещия, говорещ Бог. Щом думата “обожаване” е изречена, идва паметта за паста от сандалово дърво, тамян, цветя и други различни предмети за обожание. Обаче, наистина да обожаваш Бог, означава да удовлетвориш и да направиш всяко същество щастливо. Въпреки че Параматман е “Един,” съществуващ навсякъде, методите, използвани от поклонниците, за да Го обожават, са различни в зависимост от обуславянето им и как те мислят за Него. Магарето също има Бог в себе си, и все пак ако събереш дланите си пред него в почит, това би било като шега или насмешливост към Параматман. Става ли то доволно ако събереш дланите си пред него? Ако не, тогава според това, което е казано по-горе за обожанието, обожаването, което е приятно за друга форма на Бог, не би било наистина подходящото обожание на магарето. Ако на магарето са дадени зелена трева и чиста вода за пиене, това би било правилното обожание на Бог във формата на магаре. Обаче, обожанието на Бог, който е приел човешка форма, не е просто да му се предлага храна с ръцете, а удовлетворяването му по начин, който му приляга. Това би било правилно обожаване на Параматман. Когато даваш на някого каквото иска, сърцето му е доволно и той се чувства благословен.

    Змията и скорпионът също са форми на Бог (Нараяна), но да ги обожаваш се състои в това да им се покланяш от разстояние. Това означава, че те трябва да бъдат оставени да живеят собствения си живот. Вместо да правиш това, ако започнеш да ги прегръщаш от преданост, този змийски Бог ще те ухапе и ще ти докаже, че да го прегръщаш, не е да го обожаваш. Тук някой може да повдигне съмнение: “Как би могло позволяването на змията и скорпиона да избягат живи да означава, че ги обожаваш? Тези същества са зли и трябва да бъдат убити.” Аз бих им казал, че змиите и скорпионите не хапят излишно, освен ако не са докоснати или наранени. Обаче, човек винаги е готов да ги убие, дори ако те са на значително разстояние. Природата на човека не е ли по-зла от природата на змията или скорпиона? Да, тя е такава, тъй като човек има желанието да ги убива ненужно. Нека усещането, че “змията и скорпиона са от моята собствена природа” да бъде твърдо и тогава виж чудото, което се случва. “Себето” на змията или скорпиона не е камък. Когато разбирането ти стане твърдо, че твоето Себе е същото като Себето в змията или скорпиона, ти ще видиш, че Себето на змията е наистина едно с твоето собствено Себе и в змията и скорпиона няма да възниква желание да те ухапят. Ако човек вижда змията като змия, той вижда и въплътения човек като враг. Ти ще видиш същото изражение на лицето в огледалото, каквото имаш на лицето си. Ако видиш лошо изражение в отражението в огледалото, това грешка на огледалото ли е? Ако направиш усмихнато лице и погледнеш в огледалото, не е необходимо да заповядваш на огледалото да направи усмихнато лице. Защо крадецът ограбва нашата къща? Това е защото ние също имаме непрестанно желание да ограбваме хората по много начини и да пълним нашата къща. Когато развием чувството на пълно отречение, тогава това усещане ще се отрази във всичко, което се случва пред нас. Дори ако отказваш да искаш нещо, хората са готови да дадат купища от каквото имат за теб. Но този, който проси за това, не го получава.

    От тази дискусия читателят може да се обърка и да каже, “Махарадж, начинът ви на мислене не изглежда правилен. Да оставим змията на мира, след като сме я видели или пък да приемем като Бог този, който те джоби за банкноти и да не направиш нищо, е нещо, което никога не можем да направим.” Съгласен! Аз бих казал съгласен, сто пъти! О, стремящи се човеко, това не е възможно поради навика от много, много раждания. Този вид обожание не може да бъде постигнат изведнъж. И все пак, началото може да бъде направено на малки стъпки, например от малките буболечки в къщата, вместо от скорпионите и змиите. От едно дребно действие, като да не убива буболечките в къщата, човек трябва да изучава “Единството на Всичко.” Виждай “Единството на Себето” във всяко нещо и всяко същество, и след това виж какво чудно преживяване ще получиш. Тогава ти ще започнеш да имаш чувството на Единство с всички същества, дори и с тези, които са по-обезпокоителни от буболечките и постепенно “Увереността в Себето” и “Себе-Преживяването” нарастват. Това означава, че човек не трябва да продължава с усещането, че “буболечките не трябва да бъдат убивани, те трябва да бъдат оставени на мира,” но вместо това, усещането трябва да бъде, че “те са от моята собствена природа и са мои собствени форми. Тяхното щастие е моето щастие.” Една майка преживява чувство на радост, като удовлетворява детето си, когато то суче от гърдите ѝ. Със същото отношение, човек трябва да преживява чувство на удовлетворение, позволявайки на буболечките да смучат кръвта от собственото му тяло. Тази идея може да бъде трудна за приемане, но това е началото или първият урок за усещане на Единство с всички същества.

    Постепенно и настойчиво изучавайки това, земята ще бъде без враг и безстрашието ще дойде по пътя ти. По този начин, ти ще бъдеш свободен от целия страх. Когато стремящият се е свободен от всички съмнения и постигне “Знанието на Себето,” той става свободен. Въпреки че това е вярно, той все още не може да преживее “Пълната Слава на Реалното Освобождение.” Например, постигането на богатство е едно нещо, докато наслаждаването на статуса, след като станеш богат, е съвсем друго нещо. По същия начин, докато чувството на “Единство с всички” не дойде при Джнани, неговото Себе-Познание не се развива или разпространява. Той е като богат скъперник червив с пари и не може да получи “Пълното Блаженство на Освобождението”, докато е жив. Дори ако човек постигне Себе-Познание, докато не преживее чувството на “Единство с всички,” безстрашието не идва по пътя му. “Пълното Блаженство” е Безстрашие. Страхът е индикация за дуалност. Страхът е много голяма пречка по пътя на Блаженството, възникващо от Освобождението. След като постигне Себе-Познание, стремящият се трябва да обожава Параматман по метода, обяснен по-рано. По този начин, сухото Себе-Познание ще бъде овлажнено с Преданост. Едно джалеби, което е вид сладкиш, който е бил изпържен в гхи, става сочен и сладък, само след като е изпържен и след това поставен в сироп. По същия начин, Джнани получава “Пълнотата на Живота” чрез “Преданост след Себе-Познанието.”

    В играта, наречена “сурфати”, играчът първо се пързаля от по-ниската до по-високата къща и след това носи обратно вкъщи всичко, което е получил от другите къщи. Само тогава играта е свършила. Придобивайки знанието по целия път от грубото до великото причинно тяло, човек трябва да занесе този дар на Себе-Познанието обратно до най-нисшето тяло по същия начин. Фактическото преживяване, че “светът не е нищо друго освен Знание”, само по себе си е Знание, ставащо “Крайната Реалност” (Виджнана). Именно поради чувството, че има някой друг в света, който не е “Аз,” ние ходим наоколо ден и нощ с чувство на безпокойство, че трябва да защитим нашата жена или богатство и нашите принадлежности от хватката на някой друг. По този начин, ние се превръщаме в “гасти” или пазачи поради чувството на притежание и собственост. Обаче, когато човек реализира чувството на “Единство с всеки” и чувството, че “Аз присъствам навсякъде, Аз прониквам всичко.” На този ден, “гасти” става “агасти,” мъдрецът който изпи океана на една глътка. Този океан, който е петте елемента, които съставляват цялата вселена, може и да не е достатъчен и за една глътка.

    Това е начинът, по който поклонникът, който знае Себето, става безстрашен, докато е в тялото и се радва на “Пълното Празнуване” на това, което се нарича “Освобождение.” Сега, в този момент, ние дадохме изложението относно Себе-Познанието и “Предаността след Себе-Познанието.” Ние стигнахме до етап, където стремящият се е станал “Себе-Познаващ Джнани.” Краят на цялото знание на великото причинно тяло, носи плод, при виждането на целия свят като себе си. Вярно е, че Светецът Рамдас все пак е наричал това знание на великото причинно тяло нестабилен Брахман, в сравнение с това на Параматман. Параматман е стабилен. Той е различен от “Проявения Брахман” (Сагуна Брахман), а “Невидимият Брахман” (Ниргуна Брахман) е свързан с четирите тела и следователно той е “Незнание.” Така че накрая Ведите са казали: “нети, нети,” което означава “не това, не това.” “Не това” означава, че това не е нито знание, нито невежество. Неподвижният Параматман е “Единствената Истина,” той е “Есенцията.” Нищо друго не е вярно. Светецът Самартха Рамдас е изложил това заключение много добре в Дасбодх.

    Защо това Знание е нестабилно? Защото са му дадени много имена и атрибути от мъжки, женски и неутрален пол. То е наречено Сатчитананда, Ишвара, Омкара, Шеша, Нараяна, Първично Битие, Шива, и т.н. Това са някои от мъжките имена. То е наречено Шакти, Пракрити, Шрути, Шамбхави, Читкакла, Нараяни и т.н., а това са някои от женските имена. То е наречено Ниджа Рупам (собствената природа на човек), Великото причинно тяло, Чисто Знание, Брахман, Империята на Блаженството (Анандаятнам) и т.н., а това са имената от неутралния пол. Тези имена от неутрален пол са станали известни като това “Себе-Познание.” Този, който не е никое от тези, е Стабилният, Неподвижният, Есенцията, “Реалният Брахман.” Великото качество на знанието на великото причинно тяло, е много по-велико в сравнение със знанието в грубото тяло и чрез процеса на елиминиране, то може да бъде баберкувано, и след като е било извлечено, то отново може да се смеси (тъй като е всепроникващо). Обаче, не може да бъде интерпретирано, че стремящият се е постигнал етапа на Парабрахман, въз основата на експертиза, с процеса на елиминиране, и отново съзнателно прониква всичко.

    Парабрахман е “Това”, откъдето никой не може да се върне. Знанието е означено като “Знание,” но Брахман всъщност няма име. В Знанието на “Аз съм” има примес от дейност или промени под формата на света. Тъй като умът, наречен “читта,” претърпява тази модификация, Знанието също претърпява модификация. Модификациите (промените) са състояние или етап. Парабрахман е отвъд всякакви модификации. Така, има голяма разлика между “Себе-Познание” или “Аз съм” (Джнана) и Абсолюта (Виджнана; Парабрахман), така както има разлика между тъмнината и светлината. “Където има контакт между стабилното и нестабилното, интелектът е объркан” казва Шри Самартха Рамдас. Според това изявление, последното погрешно разбиране идва тук. (Контактът между стабилното и нестабилното показва наличието на много фина дуалност, която все още е непокътната.)

    Преди Знанието (“Аз съм”) да изгрее, “Забравата” е погрешно разбрана като Знание. По същия начин, когато Джнана или Знанието е слабо развито, то е погрешно разбрано като Виджнана, която е последният етап от “отсъствието на модификации” на Парабрахман. Когато стремящият се сбърка Себе-Познанието или “Аз съм” (Джнана) за Виджнана, неговият прогрес спира там. Самартха Рамдас е сравнил този вид неразвит Джнани с човек, който се е събудил в съня си и си мисли, че е буден. Въпреки това, той все още хърка! “Ти си мислиш, че това е будност, но твоята илюзия не си е отишла,” е предупреждението, дадено от Шри Самартха за този вид Джнани. Това велико причинно тяло или състоянието турия, в което грубото и фините тела са като сън, е само по себе си като сън във Виджнана. Има робство в Невежеството и освобождение в Знанието, но когато, както невежеството, така и Знанието, не са там, как идеята за робство или освобождение би могла да съществува?

    Ведите и писанията говорят до точката на великото причинно тяло. Дотогава, то е първата предпоставка или теорията. В полето на Знанието, отвъд великото причинно тяло, е доказаното финално заключение или Сиддханта, а отмяната на всичко, което е било изложено, е точно там. Когато всички явления са разрушени или унищожени, това, което остава, е твоята “Истинска Природа.” Не е възможно да се опише с думи. Където “знанието на думите” се оказва невежество, където Съзнанието става не-Съзнание и където всички лечебни средства, препоръчани от писанията, са само пречки, ти ще видиш сам за себе си как постигаш тази най-висока точка. Садгуру те доведе до прага и те тласна вътре, но Садгуру не може да ти покаже красотата или панорамата вътре. Ти трябва сам да сграбчиш съкровището, трофея. Сега, след като всичко това беше казано, не остава нищо, което може да бъде предадено с думи. Думите бяха използвани за всичко, което трябваше да бъде казано. Това, което не може да бъде предадено с думи, сега беше поверено на теб. Ние можем само да те вдъхновим да бъдеш стремящ се, но ти трябва да станеш Сиддха сам. Стигнахме до края на книгата. Думите са излишни. Едно нещо е ясно изложено тук и това е Садгуру Бхаджана (Всички възхвали към Садгуру). Хари Ом Тат Сат.

Използвайте клавишите (лява/дясна стрелка) от клавиатурата, за навигация между страниците с резултати от търсене.