В началото на това изложение, се предлага почтително обожание първо на Шри Ганеш, след това на Шри Сарасвати и накрая на Шри Садгуру. Каква е причината за предлагането на поздрави в този ред? Ако някой попита, “Ако последователността на това обожание е променена, ще има ли объркване?” Отговорът трябва да бъде, да, ще има объркване. Това е така, защото Шри Ганеш е божеството за медитация и съзерцание, а Шри Сарасвати е божеството за изложението на учението чрез думи. С помощта на тези две божества, божеството под формата на “Светлината на Себето,” която възниква в сърцето на стремящия се, не е нищо друго освен Садгуру. Следователно, Садгуру непременно трябва да бъде обожаван след Шри Ганеш и Шри Сарасвати. “Милостта на Садгуру” се спуска, само когато разбирането на предмета стане твърдо. Нито изложението на този текст, нито съзерцанието върху съдържанието на този текст, няма сами по себе си да заведат стремящия се до целта. Следователно, човек трябва почтително да обожава както Шри Ганеш, така и Шри Сарасвати.

Има древен метод за излагане на учението на Веданта, който често се следва в тази традиция (Сампрадая), когато се представя предмета на този текст на стремящия се. Според този метод, първо проявената форма на Садгуру е видяна чрез очите. След това, знанието за ученията на Веданта, и стойността и значението на тези скъпоценни учения, се възхваляват чрез думите на Гуруто. После се дава мантра (фино име на Бог, или фраза), а стремящият се е инструктиран да практикува медитация върху повтарянето на Мантрата за кратък период от време (обикновено няколко седмици), за да отпечата нейното значение вътре. Това дава възможност на стремящият се да направи ума по-фин, така че ученията, които трябва да бъдат следвани, да могат по-лесно да бъдат схванати и осъзнати. Това е посвещението на търсачите в учението и покана да станат стремящи се по пътя на реализацията.

В съответствие с този метод на Светците, който е описан по-горе, Садгуру първо обяснява относно предмета, който трябва да се следва, след това посочва неговите характеристики, а накрая следва предаване на подробно знание по темата. В повечето образователни школи, когато преподават на малки деца по някакъв предмет, учителят първо вербално информира детето за предмета, който ще бъде преподаван. Това се нарича методът на образование на детската градина. Подобно, първоначално, Садгуру вербално ти дава концепция или идея за Реалността (като “Ти си Той” или “Само Брахман Съществува,” или някаква друга подобна форма на мантра), върху която трябва да се съзерцава. Чрез повтарянето, като избиването на масло, тази идея ще бъде незаличимо отпечатана върху ума. Това се нарича “Традицията (Сампрадая) на Садгуру.” Чрез този предварителен метод, аспирантът постига резултати по-рано. Така да бъде.

Впоследствие, Гуруто излага Истината (предметът) на обикновения интелигентен стремящ се, и той разбира това, което Садгуру предава, и “Това”, на което той учи. Въпреки това, основната трудност е в опитното осъзнаване на това, което е било интелектуално разбрано. Чрез изложението на предмета от Садгуру, човек разбира какво е Себето (Атман). Въпреки това, духът на съмнението изниква в ума на аспиранта под формата на въпроса “Как аз съм Себето?” и умственото отношение на аспиранта не остава без съмнение. Има интелектуално разбиране, но няма реализация. Лекарството за това е да се учи с решителност и да се заучи учението. Докато няма постоянно и повтарящо се изучаване, това няма да бъде напълно разбрано и осъзнато. Например, в учебната ръкописна книга, представените букви са много красиви. Ние разбираме това, но първоначално не можем да напишем буквите по същия начин. Ако, обаче, същите букви са написани многократно, тогава по силата на тази практика или изучаване, буквите са красиво оформени веднага щом писалката докосне хартията. Тук някой може да попита, “Колко изучаване или практика са необходими, за да научиш предмета добре?” Отговорът е, “Изучаването и практиката или усилието, трябва да продължат безмилостно според собствения капацитет на всеки, докато той не бъде разбран или осъзнат.”

Един общоприет пример може да бъде посочен тук, за да отпечата върху ума на аспиранта важността от многократното изучаване. Един обикновен интелигентен човек може да разбере нещо, ако му бъде обяснено два или три пъти. Ако той го повтори десет или двадесет пъти, то се превръща в навик. Ако го повтори сто пъти, то става като пристрастяване. Щом той стане запознат с това хиляди пъти, то става присъща природа за този, който го практикува. Ако погледнем влакната на растението юта, те са толкова деликатни и фини, че се разпръскват във всички посоки, когато са издухани от вятъра. Когато обаче същите влакна са преплетени заедно, за да образуват въже, то е толкова здраво, че може да завърже дори и силен и яростен слон за малко колче. Подобно, велика е силата на повтарянето на изучаването на този тип практика. Наистина е вярно, че Парабрахман е Всепроникващ и Вечно Свободен. Обаче, Вятърът, под формата на ум, е станал толкова силен в нас, поради неправилно насочена практика и изучаване чрез раждане след раждане, че е сложил в затвор вечно свободния Брахман в мисълта за отъждествяване с тялото. За огромния резултат от повтарящата се практика, Светецът Тукарам е казал, “Каквото е неосъществимо, става постижимо само посредством повтарящо се изследване и практика.” Разпознавайки важността на това изследване, стремящият се трябва да обожава принципите, символизирани от Ганеш и Сарасвати. Това означава, че трябва да се осъществиш чрез непрекъсната медитация и да учиш чрез многократно слушане на изложението на Истината.

Сега, преди човек да започне това изследване, ще бъде желателно за стремящия се да знае много други неща, свързани с темата. Защо илюзията “аз съм тялото” възникна в човешкото същество? Какво бе състоянието на човешкото същество, когато беше роден? Как разви тази идея за “мен” и “моето”? Неговото състояние в света, свободно ли е от страх? Ако е така, от кого и как беше подпомогнат да се отърве от този страх? Всички тези неща трябва да бъдат взети под внимание.

Отначало, човешкото същество лежеше изкривено в малко пространство вътре в утробата на майката. Когато беше роден, той влезе в този безпределен свят, и леко си отвори очите, и се огледа. При виждането на необхватното пространство и огромната светлина, той отклони очите си и беше в шок. “Къде е това, че съм дошъл сам? Кой ще ми даде подкрепа? Каква ще бъде моята съдба?” Тези видове страх възникнаха в съзнанието му. Веднага след раждането, с първия шок, той започна да плаче. След известно време му беше дадена капка мед, за да оближе. С това, той се почувства облекчен, мислейки, че всичко е наред, и че има подкрепата на някого. Така, той се умиротвори. Обаче, този първи шок от страх беше толкова вкоренен в неговия ум, че той стана стресиран и от най-малкия звук, и след това отново стана тих, когато му беше даден мед или гърдите на майка му. По този начин, приемайки външна подкрепа на всяка крачка, това човешко същество стана зависимо от подкрепата на неговите родители. Докато ставаше все по-голям, неговите родители, както и тези, които се грижиха за него като дете, започнаха да му дават знание за света. След това, неговите училищни преподаватели го научиха на различни физически науки като география, геометрия, геология и т.н., които са без стойност като прах.

Когато човек навлезе в етапа на младостта, той отново търси допълнителни подпори за живота си. Тъй като е определено в света, че подкрепата за живота идва от пари, съпруга и т.н., той събира богатство и приема съпруга. Той приема за даденост, че може да бъде поддържан само от тази светска подкрепа и прахосва живота си. Със слава, ученост, сила и авторитет, богатство и съпруга, той получава допълнителен просперитет и става все по-въвлечен. Неговите основни притежания и цялата му подкрепа са неговата съпруга, богатство, статус, младост, красота и сила. Гордеейки се особено с всичко това и ставайки опиянен от светското, човешкото същество пропуска знаенето на своята “Истинска Природа.” Гордостта от парите, гордостта от авторитета и гордостта от красотата, абсорбират човека и той забравя своята Истинска Природа. В крайна сметка, горепосочените притежания започват да намаляват едно по едно.

Когато тези притежания започнат да отпадат според закона на природата, паметта за първоначалния шок, който той е получил по-рано, го разтърсва до самите му корени и той става разочарован. Изпадайки в паника, той пита “Какво трябва да правя сега? Аз губя подкрепа от всички страни. Какво ще ми се случи?” Обаче, този невеж човек не разбира, че всички тези притежания са имали само една солидна подкрепа, която е била неговото собствено Съществуване, или чувството за “Аз съм.” Единствено именно чрез тази подкрепа парите са имали своя стойност, жена му е изглеждала очарователно, получената почит е изглеждала ценна, неговата ученост му е дала мъдрост, неговата форма е придобила красота и неговия авторитет е притежавал сила. О, бедни човече, ти самият си подкрепата на всички гореописани богатства! Може ли да има по-голям парадокс от това да чувстваш, че богатството ти е дало подкрепа? В допълнение към това богатство, сила, жена, младост, красота на формата и почит, ако човек допълнително получава нечестно спечелено богатство, колко странни и извратени биха станали действията му?

Един поет веднъж е написал (описвайки шегите на човешкия ум), “Той е преди всичко маймуна, в допълнение към това, той се напива, и на това отгоре, го ужилва скорпион.” Дори такъв поет би оставил писалката си, виждайки нелепите абсурди на това човешко същество, и би се сбогувал с поетичните си таланти. Видът човек, който смята тялото си за Бог и е абсорбиран в своето обожаване ден и нощ, трябва да бъде смятан за обущар (най-нисшата каста). Има подходяща поговорка, която казва, че Богът на чамбхара трябва да бъде обожаван само с обувки (на Маратхи, думата чамбхар означава “този, който носи кожа на гърба си”). Това ни показва начина, по който този “Бог” (тялото) на такъв човек, трябва да бъде обожаван. Предаността на един атеист е нахранването на тялото му, а неговото освобождение е смъртта на тялото. За такъв човек, чиято крайна цел в живота е нахранване на тялото му, а неговото освобождение е смърт, няма издигане над нивото на “Грубото Тяло”. Това не е изненадващо в неговия случай. Ако поради някакво нещастие, той трябваше да изгуби цялото си богатство, той щеше все пак да заеме пари, за да се отдаде на навиците си на ядене, пиене и наслаждаване. Ако кредиторите трябваше да го гонят, той щеше да обяви неплатежоспособност, за да се отърве от целия проблем. Когато смъртта го удари, накрая той просто ляга мъртъв. Той умира точно както е дошъл. Може ли да има нещо по-трагично и окаяно от този вид живот?

Защо жената, която сипе похвали на съпруга си, който ѝ е купил прекрасна обица за нос, трябва да мисли за Господ, който ѝ е дал нос, на който да сложи обицата? По същия начин, как може животинските човешки същества, които единствено гледат на тялото като “бидейки целия” и “края на целия” живот, да видят Бог? Този, чиято сила дава на Слънцето неговото съществуване като Слънце, на Луната нейното съществуване като Луна, на Боговете тяхното съществуване като Богове, е Единственият Всемогъщ Бог. Той е, който е подкрепата на всичко, който присъства в сърцата на всички същества и е станал невидим за човек. Този, чиито очи са тренирани за външни обекти, вижда само това, което е външно. Думата “Акша” е синоним на “око” на Маратхи. “А” е най-първата буква от азбуката, а “кша” е една от последните съгласни. Това означава, че каквото вижда окото, ще лежи в обсега между тези две букви от азбуката. То ще донесе информация или знание само за външни обекти. Грубите обекти ще бъдат визуализирани от грубото око, а фините ще бъдат усетени от сетивата, които са фини. Обаче, една буква от азбуката, която идва след ‘кша’ на Маратхи, е “гня.” Буквата “гня” символизира Знание, което не може да бъде видяно както от грубото външно око, така и от финото око на интелекта. Следователно, интелектът и сетивата заедно символизират “окото” със синонима “акша.” Подобно на окото, другите сетивни органи, ухото, носът и езикът, са насочени навън и продължават да съществуват по силата на външните обекти.

“Царят на Знанието” (“Аз Съм”) влияе върху всички сетива, и изглежда, че дава на тези сетива “господство” над сетивните обекти. Именно поради тази външна ориентираност, фактът, че Той присъства преди сетивата, не привлича вниманието на никого. През много раждания, умът и интелектът са придобили навика да гледат само навън. Следователно, да се “обърнеш навътре” е станала много трудна задача. Това се нарича “обратния път”, който Светците следват, когато се обръщат в обратната посока, и виждат ума, напълно отказвайки се да виждат всичко, което е външно. Там където обикновеният човек е заспал, Светците са будни, а там където обикновеният човек е буден, Светците задрямват. Всички същества се оказват събудени за външни обекти и са станали изключително умели в този вид пробуждане. Светците обаче, са затворили очите си за външни неща и именно Себето е това, за което другите същества са заспали, което държи Светците напълно будни.

Този, който получава един милион рупии, се тревожи за това как да ги удвои на следващия ден. Той се стреми да придобива все повече и повече. Обаче, Светците го предупреждават, “Обърни се, обърни се, може да бъдеш хванат във водовъртежа на Илюзията (Мая). Тази Мая е дошла като пълноводен прилив и ти може да бъдеш отнесен.” Съвременните технологични постижения, които идват в този свят с все по-нови и по-нови иновации, както и тези, които предстои да дойдат, правят циклона на “Великата Илюзия” (Махамая). Бъди сигурен, че ще бъдеш държан като заложник от него. Кой знае накъде ще бъде отнесен този, който е хванат от този велик циклон? Когато Светците видят този, чието внимание е заето с тези съвременни постижения, бягащ тук и там, борещ се в своите преследвания, те се опитват да направят всичко възможно, за да доведат до пробуждане на Себе-Познанието в него.

Има една история за това, когато Светецът Рамдас и Светецът Тукарам са се срещнали, докато стояли на противоположните брегове на една река. С жест на ръка, Самартха Рамдас попитал Светеца Тукарам “Колко пробуждане донесе сред хората?” Светецът Тукарам отвърнал с жест, образувайки дясната си ръка в юмрук, и поставяйки задната му част на устните си, за да покаже, че никъде не е открил някой, който го е грижа за пробуждане на Себето. Тогава Тукарам Махарадж поставил същия въпрос обратно на Самарта Рамдас, който тогава посочил, че никой нямал каквото и да е пробуждане. След това те продължили по пътя си. Светецът Тукарам казал, “Как мога да опиша задълженията на Светците? Те непрекъснато ме пробуждат.” Макар и да е вярно, че Светецът Тукарам и Самарта Рамдас вече не са с нас в телесна форма, те ни дадоха всичко, на което искаха да учат, в книгите Абхангагатха и Дасбодх . Великото богатство, което те ни предадоха, е безценното наследство на тези книги. Всеки, който твърди, че е наследник на тяхното завещание, ще се радва на безценно наследство. Обаче, този, който иска това богатство, трябва да се откаже от гордостта на светското демонично богатство. В допълнение, каквито действия човек смята за похвални и скъпи на сърцето си, трябва също да бъдат отхвърлени. Човек трябва да бъде готов да направи стъпка по пътя, който се обръща навътре. Това са условията за ставане на бенефициент на това наследство.

Човек е напълно потопен в гордостта от своето тяло, своята каста, своето семейство, своята държава и от доброто или лошото в неговата природа. Всички тези различни видове гордост са го обладали. Докато не стане напълно свободен от тези различни видове гордост, как той може да претендира да се възползва от наследството на това съкровище, което Светците са оставили след себе си? Само този, чието сърце искрено се отказва от гордостта, може да стане бенефициент на това богатство. Има надежда за човека, който става осъзнат за тези различни видове гордост, които той е придобил от раждане след раждане, които са станали негова втора природа, ако той искрено изостави тази гордост. Не е необходимо да бъде разочарован. Ако един роб е пробуден за знанието, че е роб, той мигновено започва да търси път към свободата. Един роб, който намира радост в робството си и прави всичко възможно да продължи в това състояние, не може дори да си помисли, че съществува магистрала към свободата, дотогава докато знанието за неговото робство не изгрее върху него. Подобно, късметлията, който чувства, че амбицията за изпреварване на другите, всъщност го води по пътя надолу, от този ден напред, той ще получи зърване на обратната посока, показана от Светците. Бавно, той автоматично започва да прави усилие да стъпи на нов път.

Различните видове гордост може да не изоставят човек изведнъж. Ако стремящият се започне да става напълно решителен да бъде осъзнат за видовете гордост, която той таи, и започне да ги изоставя една по една, безкрайно милостивият Господ няма да се провали(забави) да му подаде ръка за помощ. Ако човек се гордее с порочни или зли действия, това трябва да се неутрализира чрез повишаване на гордостта от добри действия, по този начин, изкоренявайки всички негови лоши качества. Добрите качества трябва да се подхранват и развиват. Обаче, човек не трябва да бъде привързан към тях, и трябва бавно да започне да изоставя гордостта, произтичаща от добрите действия. Тук може да възникне съмнението, че въпреки че пороците заслужават да бъдат изоставени, “Защо ни казвате да изоставим също и добрите качества? В края на краищата, добрите качества са винаги добри.” Драги стремящи се, въпреки че притежаването на добри качества в сравнение с пороци и лоши качества, изглежда че е по-добро по отношение на стремежа към постигане на Себе-Познание, притежанието на добри качества, които на човек са му скъпи на сърцето, е наистина сто пъти по-лошо, и наистина трябва да бъде изхвърлено. Погледнете това и вижте. Стремящият се, се опитва да изостави своите лоши качества по съвета на Светците, заради чувството за срам, което е създадено от обществото или в ума на човек, обаче, този, който притежава добри качества, винаги получава възхвала в света, и съответно е пълен с гордост от тези добри качества. Много е трудно за човек да изостави гордостта от тези добри качества.

Гордостта относно негативните качества може да бъде изоставена сравнително лесно, но това не е така в случай на гордост относно добри качества. Никой не иска да признае, че е допуснал някаква грешка, но гордостта, която човек таи, когато е дал храна на хиляди, които са посетили четирите свети места, или е отворил жилище за свети хора, или е почитал божеството милиони пъти, става толкова твърда в него, че става почти невъзможно да се откаже от нея. Когато човек разпознае своите светски пътища, и е готов да се откаже от тях, той скоро открива Садгуру. Обаче този, който е търсен от всички за извършване на много добри дела, става толкова дълбоко погребан в ласкателството, което се излива върху него, че неговия път към Садгуру бива изгубен, поради гордостта му. Осъзнавайки това, човек трябва да заключи, че гордостта от лоши качества е поносима, но гордостта от добри качества е най-добре да бъде избегната напълно. Както гордостта от добрите качества на човек, така и гордостта от неговите лоши качества, са тръни по пътя на Себе-Познанието. Когато един трън е изваден с помощта на друг трън, все още остава вторият трън (гордостта от добри действия), който човек носи наоколо в джоба на ризата. Този трън няма ли също да убоде гърдите или реброто? Ако крадецът е вързан с железни белезници, а царят със златни белезници, означава ли това, че царят не е вързан?

Приеми за даденост, че докато човекът с железните белезници ще благодари на някой, който го освобождава от тях, човекът със златните белезници ще се нахвърли на гърлото на всеки, който се опитва да го освободи. Той ще се постарае завинаги да запази златните белезници на ръцете си. Каква е силата зад това? Кой е този “приятелски враг” в този пример, който кара човек да се чувства толкова щастлив в неговото робство? Именно гордостта, която човек има от добри дела е това, което е истинският смъртен враг на стремящия се. Тази гордост е врагът, който блокира пътя към “Върховната Истина” (Парамартха). Затова е необходимо да се отхвърли всякаква гордост, която човек има от добри дела. Това може да изисква огромни усилия, но без да се откаже от цялата гордост, стремящият се никога не може да претендира за своето наследство на богатството на “Знанието.” Мнозина смятат, че светското богатство на човек, като пари, красива жена, обществено положение и т.н., е резултат от похвални дела, извършени в предишни раждания, но самите тези вярвания действат като камъни, препречващи пътя към намирането на “Върховната Истина.” Следователно, може да се каже, че тези неща са всъщност резултат от телесното отъждествяване (определението за грях). Когато един човек е изпълнен с гордост, той става обладан, и следователно става неспособен да стъпи на пътя на Върховната Истина.

Обратно на богатия човек, може да има човек, който няма и стотинка, който е доста грозен, няма съпруга, няма обществено положение и е толкова осиромашал, че за да напълни корема си, той е склонен да яде каквато храна би могъл да получи от някого. Той може да е загубил своята каста, семейство, приятели и всички, които са му били скъпи. Този бездомен скитник може да бъде гол на всички фронтове и дори да се вярва от цялото общество, че той е мизерник, все пак той наистина може да бъде по-достоен за придобиване на Себе-Познание, тъй като е естествено свободен от гордост. Ушите на някой като този беден гол човек, се обръщат към Садгуру по-рано от този, чиито уши са пълни с ласкателство. Този, който е надут с гордост, няма място за получаване на съвета на Садгуру. Такъв човек няма време да се обърне към съвета на Садгуру дори и за минута.

Цялото човечество е станало въвлечено в Илюзията от раждането, и живее в робство. В допълнение към това, човек създава много видове изкуствено робство около себе си, под формата на удобства и привързаности, произтичащи от все по-нови изобретения. Ако човек трябва да живее в съвременното общество, той трябва да спазва и да уважава нормите на традиционните социални практики и правителствени правила. Например, за да може човек да извършва ежедневната си работа, се предполага, че носенето на вратовръзка, е правилния социален етикет. По тези начини, да бъдеш актуален в обществото, кара човек да чувства, че той получава все повече свобода. В съвременното общество, ако човек не се отдава на пиене или наркотици или не се бръсне всеки ден, се смята за социално отхвърлен. Гмуркайки се в робството на такова общество и държейки скъпи на сърцето си такива глупави идеи, човек само продължава да се обвързва, само още повече увеличава гордостта, която той има към безполезни неща. Докато тези видове социално робство и гордост не бъдат напълно изхвърлени, и докато човек не се смята за луд от “социално мъдрите” хора, няма надежда, че човек ще дойде до такова умствено състояние, което му позволява да бъде свободен от гордост и такова социално робство. Единствената цел на Садгуру, е да помогне на човек да стане свободен от цялата гордост и да изкорени отъждествяването с тялото. Ако стремящият се смята за трудно отхвърлянето на цялата гордост и социални връзки, или не желае официално да се откаже от своята съпруга, пари или имущество, той може да започне с вътрешно отхвърляне. Когато това стане успешно, официалното отхвърляне бавно става възможно.

Вътрешното отхвърляне означава отхвърляне, което се предприема с ума. Например, може да има някой, който има навика да наранява другите с груби думи. Не струва нищо на стремящия се да замени този навик, като казва само добри думи на другите. Като друг пример, може да има някои хора, които имат навика ненужно да изричат лъжи, в техния случай, те трябва да започнат отхвърляне, като спрат да изричат лъжи, поне дотогава, докато възникне повод, където ако не изрекат лъжа, може да настъпи някакво голямо бедствие. Този тип умствено отхвърляне също няма да изисква никакви разходи. Докато гледа към просперитета на съседа, човек не трябва да завижда на своя съсед. Вземането на такова решение ще донесе ли някаква вреда на стремящия се? По този начин, когато човек започне да отхвърля негативни качества, той също започва да придобива сила в отхвърляне на външни неща. Този свят е като сън и в този съноподобен свят, каквото се смята за добро или лошо, заслуга или грях, или нещо в сферата на дуалистичния морал, няма никакво значение в процеса на пробуждане за Себето. Следователно, отхвърлянето на двете страни на дуалността, като добро и лошо, или благоприятно и неблагоприятно, е необходимо за придобиване на Себе-Познание. Въпреки че това може да бъде разбрано, все още е трудно да се изкорени гордостта. Без значение колко често някой може да повтаря на себе си “отхвърли, отхвърли,” това няма да направи дори и най-малък пробив в гордостта. Обаче, ако е открита причината защо тази гордост навлиза в човек, тя може да бъде изкоренена и отхвърлянето следва автоматично. Стремящият се трябва да разбере, че причината поради която човек таи гордост към обекти, е понеже той вярва, че обектите са истински.

Ако човек разбира, че обектите са единствено временно проявление, и стане убеден, че обектите не могат наистина да предоставят истинско щастие, тогава очевидната реалност на обектите автоматично избледнява. Именно тогава става възможно за човек да развие непривързаност към тези обекти, които преди това са били смятани за скъпи на човек, за истински. Дървената играчка под формата на шушулка от тамаринд (вид тропическо дърво), не е истинска шушулка от тамаринд. Тя е изработена от дърво. Обаче, ако човек няма различаващата способност да бъде способен да каже разликата, гледката на дървения тамаринд със сигурност ще накара устата на човек да започне да се навлажнява. Причината за това е убеждението, че нещото е истинско. Щом човек стане осъзнат, че тамариндът е направен от дърво, той може да оцени артистичните или естетическите линии на играчката, но това няма да повлияе на слюнчестите му жлези. Това различаващо знание или разпознаването, че това не е истинско, води до истинска непривързаност към обекта.

Този пример ни показва, че непривързаността към обекти се предизвиква чрез разбирането на тяхната истинска природа. Докато безполезността от придобиване на обекти в този свят не бъде отпечатана безвъзвратно върху ума, Себе-Познанието е трудно да се постигне. Докато човек не разбере фалшивата природа на обектите, той никога няма да се стреми към “Истинското Нещо.” Не може да има отхвърляне на фалшивото, докато интелектът вярва, че то е истинско. Денят, в който погрешното знание относно света е елиминирано, по силата на съвета на Садгуру, човек става убеден, че целият този свят е само временно проявление. Когато това се случи, човек става способен да гледа към света и да го оцени правилно, като че ли е някакво кино, или източник на забавление, и с непривързаността, която е била постигната, човек остава незасегнат.

Непривързаност без Себе-Познание е като това, което се преживява, когато човек наблюдава дейностите, които се случват на местата за кремация. Без Себе-Познание не може да има истинско отхвърляне, а без отхвърляне, не може да има Себе-Познание. Това е парадоксът. Светците са ни дали различни методи за излизане от тази ситуация чрез такива средства като преданост към Гуруто и Бог, пеене на възхвалите към Гуруто и Бог (Бхаджани), посещаване на свети места, даване за благотворителност и т.н. По този начин, Светците са предоставили безкраен брой средства за спасение на човечеството. Човешката природа е такава, че ако човек бъде насилствено ограбен от нещо, той страда много. Той ще прави постоянни усилия, за да си върне това нещо. Обаче, ако той трябваше да се раздели със същото нещо по своя собствена воля, тази жертва би му донесла огромна радост. Човек, който обикновено не желае да похарчи и една стотинка под натиск, би похарчил хиляди по собствения си свободен избор, за да нахрани хората на едно религиозно събиране. Обаче, има безброй примери за това, как след смесване със Светци и пеене на бхаджани, дори много горделиви хора са се променяли. Този, чиято гордост преди не би му позволила да се подчини на волята на друг човек, сега е склонен да се поклони в подчинение на някого, дори и с много по-ниско положение в обществото. Поддържайки компанията на светците, той естествено и лесно напълно забравя своята гордост към каста и социален статус. Този важен човек, който беше изпълнен с гордост и се чувстваше засрамен дори да сложи паста от сандалово дърво на челото си в своята къща, сега позволява Бхуки (черна пудра) да бъде намазана на неговото лице, което показва пълна липса на гордост. Същият човек, който по-рано смяташе пеенето и танцуването за неприлични, забрави себе си и своето тяло и започна да танцува във възторжена радост с партньор, докато възпява името на Бог. Разбирайки как стремящите се жертват гордостта по този начин, Светците са дали на човечеството ученията, предписващи Бхаджани и Обожаване (Пуджа) за ежедневна практика. С това учение, те посочиха прогресивна стъпка по пътя към Себе-Познанието. По този начин, те отпечатват върху стремящия се, колко лесно е да се отхвърлят обектите на света, и как да се изчисти умственото отношение от гордост.

Себе-Познанието е Знанието за собственото Себе. Щом разпознаем кои сме наистина, тогава автоматично е направено определянето относно какво е постоянно и какво е преходно. Тогава, много естествено, следва отхвърлянето на непостоянното и приемането на постоянното. Поради преходната природа на нещата, страхът от разтваряне е неизбежен. Този, който е подчинен от този страх от разтваряне или смърт, непрекъснато се стреми да види, че нищо конкретно не е взето от него. Той взема всякакви предпазни мерки, за да запази парите си, усилено се опитва да следи младостта и красотата на жена му да не се влошат и се бори да запази своето обществено положение и авторитет. Обаче, колкото и да се опитва, нищо никога не се случва според неговите искания или желания. Никой не може да избяга от съдбата си и тъй като смъртта е всепоглъщаща, всичко в крайна сметка ще бъде смачкано в нейните челюсти. Дори Богове като Брахма не са свободни от страха от смъртта.

Дори ако на такъв човек, измъчван от страх, му беше дадено всичко, което е искал, би ли могъл да избегне това да не се страхува? Ако той изобщо има нужда от нещо, това е дарът на безстрашието. Стремящият се трябва да открие това, което ще го освободи завинаги от страха. Този просяк, наречен човек, който е изгубил своето собствено съкровище на Себето, непрестанно пее “Аз съм тялото, Аз съм тялото.” Той е винаги недоволен, казвайки “Аз искам това, Аз искам онова,” и се скита наоколо, винаги молейки за нещо в света. Той може да бъде успокоен истински само с дара на Себето. Човекът, който пее “Какво ще се случи на мен, на моята жена и деца и на парите, които смятам за мои?” винаги е обезпокоен и разстроен. Този човек трябва да получи дара на безстрашието и по този начин да бъде направен безстрашен. Единствено Садгуру е достатъчно щедър и способен да връчи дара на безстрашието, който е най-благородният от всички дарове. Царе и императори, и дори богове са неспособни да предоставят този дар на безстрашието.

Въпреки че цялото земно богатство е в нозете на императора, той е неспокоен от страх от вражеска атака. Дори Бог Индра е неспокоен ден и нощ от мисълта, че неговия статус като “Цар на Боговете” може да бъде разклатен от аскетизма и практиките, извършвани от някой мъдрец. Съзерцавай дълбоко над това. Могат ли тези, които не са се освободили от страх, да дадат дара на безстрашието на другите? Само тези Велики Светци, “Махатмите,” които са изкоренили страха от самите му дълбини, установявайки се в Себето и унищожавайки отъждествяването с тялото, са способни да предоставят дара на безстрашието. Освен тези Махатми, обитателите на телата на богове, демони и хора, са като просяци без пукната пара. Те никога не могат да получат дара на безстрашието, освен ако не се подслонят при Садгуру. Ако са богове, те се забавляват с гордостта от божественото богатство, ако са демони, те носят на главите си гордостта от собственото си порочно богатство, а човешките същества са смачкани от собственото си бреме. Боговете не са нищо повече от слуги, които носят бремето на другите хора на главите си. Какво тогава е ниският статус на човешкия просяк? Единствено Садгуру е този, който протяга ръката си, за да отнеме тяхното бреме, и в същото време ги благославя с дара на безстрашието.

От всички различни видове знание, Себе-Познанието е най-великото, а от всички пътища или дхарми (дхарма е собствената религия или собствената природа), Свадхарма е най-благородната. Махатмите разпространяват “Знанието на Себето” сред човечеството и ги учат на значението на Свадхарма. В този свят се преподават знанието за астрология, черна магия, връзки с обществеността, четиринадесетте вида науки и шестдесет и четирите изкуства. Обаче, цялото това знание, с изключение на “Знанието на Себето,” е фалшиво знание. Светците отказват да признаят тези други видове знание и разпространяват само “Знанието на Себето.” Много мисионери, които се конкурират помежду си, заявяват тяхното мнение и започват да дават съвети, казвайки, “Моята религия е най-благородната, а всички останали ще доведат човек единствено до разруха.” Не само просто дават съвет, но също изпълняват тяхното свещено задължение на обръщането в тяхната вяра, понякога чрез подкупи, или заплахи за изгаряне на къщите на хора, или понякога дори чрез убиване на хора. Без много промяна от старите времена, този вид разпространяване на религия продължава дори и днес. Това пиратство на религията, изпълнено с принуда и тирания, не е полезно за постигане на благосъстоянието на никого.

Светецът Рамдас е казал, “Ако има някоя религия в света, която е най-благородна от всички, тя е Свадхарма.” Свадхарма означава да се живее в собствената “Истинска Природа”. Да се живее в собствената вътрешно присъща природа е Свадхарма, въпреки че човек може да принадлежи на някоя каста, религия или нация. За да разбере Свадхарма, човек трябва да осъзнае, че тя съществува във всички форми на живот, било то в мравка или в насекомо. Самата собствена “Истинска Природа” е Свадхарма, а всички други пътища или култове, парадиращи като религии са “парадхарма,” което означава, че те са религии, отнасящи се до нещо, което е различно от Себето. Тези различни култове и религии налагат определени правила и методи, които са чужди на нашата истинска природа. Ето как можем да определим Свадхарма и парадхарма. Ако приемем за даденост настоящото прието значение на Свадхарма, то може да бъде сметнато за абсурдно. Да предположим, че има една проститутка. Тя също има съответната дхарма, нейната природа, която тя следва усърдно, вярвайки, че това е нейната свадхарма или нейната истинска природа, нейната истинска религия. Тя учи дъщеря си на същото, от времето, когато е в люлката, и накрая тя умира следвайки нейната собствена религия. Кой може да каже, може дори да се появи някой “Свами Курварин” (любител на жени), за да включи тази житейска история на жената, в някоя книга за религиозни светци.

Господ ни е предупредил в Бхагавад Гита, “Най добре е да се умре в Свадхарма (смъртта на телесното отъждествяване, която завежда човек в Себето). Дхармата, която е чужда, е пълна с опасност. Докато се опитваме да постигнем това, ако смъртта дойде, тя трябва да бъде предпочетена пред следването на някоя друга дхарма, която е чужда на Себето.” Стремящият се трябва да разпознае важността на предупреждението, което е било предадено с думите на Господ. Изкореняването на идеята за отъждествяване с тялото, е знакът за “Знанието на Себето.” Махатмите преживяват този вид смърт, докато живеят. Този вид смърт трябва да бъде предпочетен пред смъртта, която настъпва, когато се следва нечия чужда религия. Светецът Тукарам е казал, “Аз видях собствената си смърт, как трябва да опиша този процес, който е уникален?” Как може този, който живее в религия, която не е на Себето, и който умира от трупна смърт, да разбере този процес на смърт, докато живее? Нещастният човек мисли за смъртта единствено по отношение на различните обичаи и ритуали според неговата религия.

Тези дхарми, изградени върху силната основа на телесното отъждествяване, съдържат дуалностите на изкушение и страх, рай и ад, заслуга и грях, и робство и освобождение. Всяко човешко същество има правото да следва Свадхарма, неговата собствена природа, където няма изкушение от небесни удоволствия и няма страх от болка в чистилището, и където робството и освобождението нямат значение. Има жестокост, но истинската максима гласи, “Каквото идва, трябва да си отиде.” Всички съвременни “псевдо-религии” се разпространяват поради тяхната новост, а в някои случаи дори и с покровителство от правителството. Те със сигурност ще потънат на дъното, и няма да има нищо друго освен слава и победа единствено за Свадхарма. (Бележка – По времето на Шри Сиддхарамешвар Махарадж, Правителството в Индия, в много случаи е помагало за финансиране на религиозни училища и дори мисионери. В този параграф, всички религии, които не са на Себето, се наричат “псевдо-религии,” не бидейки нашата “Истинска Природа,” или “Свадхарма,” и в крайна сметка те няма да изтраят).

Господ Кришна е посъветвал Арджуна за това. Той казал: “Остави настрана всички религии и ела да търсиш убежище в Мен. Ела при Мен и остави всички тези религии, които създават пречки по пътя към достигането на Мен. Търси убежище в Параматман, който е от естеството на Себе-Познание. Ти ще си осъзнал своето Себе, когато Ме постигнеш, и за теб няма да има нищо повече за правене. Цялата карма (действия) бива изтощена в Себе-Познанието.” Под предлога, че съветва Арджуна, Господ Кришна е дал този съвет на всички човешки същества, че те трябва да се осъществят като приемат този съвет, който той е дал. В света няма нищо толкова свещено, колкото Себе-Познанието. Всяка друга работа или действие е без значение. В този контекст, човек не трябва да мисли, че всички останали видове знание или действия, с изключение на Себе-Познанието, са безполезни, което означава, че те нямат стойност или са без никакъв резултат. Обаче, те не са от полза за постигане на Свадхарма. Тя не е получаване на резултати като син или небесата, чрез извършване на жертвоприношения. Изучавайки писания, човек става вещ и за него е възможно да задоволи различни божества, обожавайки ги. Дори и това да е така, и дори ако за всички тези действия се предполага, че са похвални в този земен свят, те все пак са пречки, докато Себето не е удовлетворено и не излее Своята Милост.

Качествата, оценени като най-добри в практическия свят, се смятат единствено за дисквалификация, а всички средства се превръщат единствено в пречки за преследването на Себе-Познание. Мъдреците знаят добре това, и дори и най-малко не ги е грижа ако са в състояние да завладеят всички три свята. Те смятат, че статусът на Господ Индра, който е погълнат от завист, е толкова безполезен, колкото екскрементите на гарван. Светците таят само едно желание в техните сърца и това е желанието за постигане на “Единство с Брахман.” По отношение на всичко останало, те са лишени от желание. Тези Светци, които са символизирани от статуи вещаещи добро, стават едно с Брахман, когато Съзнанието им стане разтъждествено от тяхното тяло. В обикновени случаи, тялото се разглежда само като труп, докато в случая на тези Махатми, те са станали достойни за преклонение и получават обожание от хората. Не само това, но и много храмове са били построени около техните гробници. Така, те са станали безсмъртни, ставайки обект на преклонение и обожание от целия свят.

Рама, Кришна, Сидхарта, Хануман, Малхари, Джагадамба, всички са били Махатми във формата на Гурута. Докато бяха живи, те работиха за разпространяване на Знанието и станаха богове, когато оставиха тялото. Всички храмове на земята принадлежат на тези богове, които изпълняват желанията на поклонниците според техните обети и желания. Те издигат стремящия се до тяхното собствено ниво и го довеждат до постигане на Себе-осъществяване. Много хора мислят, че Богът, който човек обожава, го среща (когато той има видение) и му свършва работата, но Бог не е ограничен до една точка или място, както поклонникът си представя. Той живее в сърцето на поклонника, както и във всяко сърце, и именно Той е този, който вдъхновява човек да си свърши работата. Никой никога не трябва да храни погрешната идея, че след като Махатмата остави своето тяло, той приема същото тяло отново и излиза от своето Самадхи (връща се от мъртвите), и след това свършва работата на своя поклонник.

Когато искаш определен човек да получи десет рупии в Пуна (град в Щата Махаращра в Индия), ти даваш банкнота от десет рупии в брой на главната Поща в Шолапур. На втория или третия ден, ти получаваш квитанцията, в която се посочва, че избраният човек е получил сумата, която си изпратил. Правил ли си някога проучвания за това дали същата банкнота или същите стотинки, които си предал на Пощата, са достигнали до избрания човек? Не, този тип въпроси никога дори не възникват в твоя ум. Твоето внимание не е съсредоточено върху точно тази банкнота, а върху стойността на банкнотата. Когато изпратената сума е достигнала до човека, ти нямаш никакви оплаквания. По същия начин, тези минали Светци и Махатми, които са се превърнали в богове, осъществяват работата на поклонниците чрез Махатмите, които живеят днес, и които са от същия калибър. Това е начинът, по който желанията на техните поклонници са осъществени.

Какво магическо умение са притежавали тези хора, които са били почитани през техния живот и са станали безсмъртни, като по този начин са запазили тяхната слава дори след телесната им смърт? Какво специално обучение са имали, че трябва да бъдат обожавани от хората дори след смъртта? В този свят има много изкуства и науки. Много откриватели и много приключенски герои са възхвалявани по време на техния живот. Тези герои са поздравявани и покривани с гирлянди от цветя и букети. Хората дори изразяват възхищението си от героите, носейки ги на техните рамена. Обаче, с времето, героят, който е бил обект на обожание на хората, скоро става субект на техните ругатни. Скоро хората, които са били глезени като герои за няколко дни, са осъдени на събрание. Понякога се прилагат дори резолюции, които ги осъждат.

Ясно е, че величието на тези герои е изкуствено и не е вечно, тъй като тяхното “величие” се основава на преходна ученост или приключения. Тяхното величие не се основава на свещеното учение, което дава вечен покой като “Знанието на Себето.” То се основава на някаква наука, като политика с някакъв практически мотив. В политиката, имената и лицата продължават да се променят с времето, а във физическите науки, новите открития следват едно след друго. Човек, който някога е бил обявен за велик, се оказва, че е без значение, а в някой друг ъгъл на света, някой друг човек започва да сияе на хоризонта. Величието, което е постигнато чрез някаква ученост, различна от Себе-Познанието, в крайна сметка поема противоположна посока. Поради това, тези “велики хора” трябва да изстрадат сладките и кисели преживявания, свързани с почит и обида. Не е чудно, че никой не си прави труда да мисли за тези “велики хора”, след като са мъртви.

От всички видове Знание (Видя), Себе-Познанието (Атма Видя) е единственото Знание, което дава вечен покой. Един Светец попитал, “Каква е ползата от което и да е знание, което не дава покой на ума?” Има много видове курсове за ученост, които са на разположение в света. Защо има такова разпространение на курсове? Причината е, че никой не е намерил покой на ума. Борбите в света не са спирали дори и за малко, тъй като безпокойството на ума не е преставало. Защо е това? Това е защото всички тези науки и изкуства са съсредоточени в Невежеството и те са полезни само за увеличаване на вълнението и безпокойството на човешкия ум. Няма причинно-следствена връзка, свързана с научаването да си спокоен. Този, който оценява различни видове скъпоценни камъни, и този, който изследва различни науки и изкуства, или естетика, е загубил щастието, което идва от покоя на ума, тъй като те нямат способността да изследват себе си.

Защо един човек трябва да търси в къщата на друг човек, когато не е търсил в собствената си къща за нещо, което е изгубил, докато е бил у дома? Човекът, който смело твърди “Този човек е като това, а другият човек е ‘Г-н А’ или ‘Г-н Б,’” докато самият той не знае кой е, никога не е свободен от безпокойство. Би било безсмислено човек да открива откъде какво може да бъде извлечено или да знае много адреси, ако не знае своя собствен адрес.

Кой е този “aз”? Някога живеел един човек на име “Гомаджи Ганеш”, който живеел в град, наречен Андхери. В един момент, този човек създал обичай в Съда, че никаква заповед или документ не могат да бъдат приети като законни, освен ако не носят печат с неговото име върху тях, заедно с думите “Месинговата Врата.” От този момент нататък, всички служители на този град приемали един документ като законен, само ако носи печата на “Гомаджи Ганеш, Месинговата Врата.” Тази процедура за правенето на документи законни, продължила за дълго време, докато накрая печатът официално станал част от правната система на града Андхери, и никой никога не попитал кой е този “Гомаджи Ганеш”. С течение на времето се случило така, че един ден, важен документ, който не носел официалния печат на “Гомаджи Ганеш, Месинговата Врата” бил цитиран като доказателство в дело, заведено в Съда. С изключение на факта, че този документ нямал официален печат, той бил иначе напълно законен, според всички други правни въпроси и обикновени процедури. В един момент от делото, било повдигнато възражение, че документът не трябва да бъде приеман като доказателство, тъй като не носел официалния печат на “Гомаджи Ганеш, Месинговата Врата.”

В този момент, един смел човек, който бил страна по делото, оспорил пред съдията, че документът бил напълно валиден, защото носил всички съответни подписи на настоящите правителствени служители. Той оспорил: “Защо този документ не е допустим, ако иначе е напълно законен, с изключение на това, че не носи печата на Г-н Гомаджи Ганеш?” Така, той поставил под съмнение законосъобразността на самия печат. Затова, законосъобразността на печата била поставена под въпрос. До този ден, никой не се осмелявал да предяви този въпрос пред Съда. Тъй като сега бил повдигнат за пръв път, било решено, че трябва да бъде взето решение относно законосъобразността на този печат. От любопитство относно това, как процедурата на печата на “Месинговата Врата” е била въведена, самият съдия взел въпроса в ръце за разследване. Когато неговото разследване било завършено, той открил, че преди много години, един човек без конкретно обществено положение, Г-н Гомаджи Ганеш, се е възползвал от зле управляваното правителство от негови дни и поставил своето собствено име върху печат, който трябвало да се използва за всички официални документи.

Оттогава нататък, всички правителствени служители просто продължили сляпо да следват традицията. Всъщност, съдията открил, че Г-н Гомаджи Ганеш бил човек без каквото и да е значение, който нямал никаква власт. Когато съдията направил това откритие, било взето решение от Съда, че печатът вече не е необходим за правни документи. От този ден, на печата било гледано с присмех. По същия начин, ние трябва да изследваме относно чувството за “аз,” и как то упражнява контрол над всичко с печата на “аз” и “моето,” точно както печатът на Г-н Гомаджи Ганеш, описан в горната история. Общо правило или принцип в природата е, че ако две неща са комбинирани, е произведено някакво ново трето нещо.

Например, чрез контакта на парче конец с цветя, е произведен гирлянд, който преди това не е съществувал. Дори имената на родителските обекти, чиито контакт е бил отговорен за производството на гирлянда, изчезват, веднага щом гирляндът се появи. Тогава гирляндът става известен със собствения си етикет. Етикетите “цветя” и “конец” изчезват, и се използва новото име “гирлянд”, а с това ново име се случват по-нататъшни действия. При контакт на земя и вода, възниква кал, когато етикетите “земя” и “вода” изчезнат. По същия начин, камъни, тухли, кал и зидар се събират, и трето нещо наречено “стена” стои пред нашите очи, докато камъните, тухлите, калта и зидарят просто изчезват от нашия поглед. Именно чрез едновременното идване на Знание и Невежество, възниква особено нещо, наречено “интелект”, а именно чрез този “интелект” се появява контактът със света. Злато и златар се събират и произвеждат трето нещо, което се появява пред нашите очи като украшение. Украшението е видяно, а златото и златарят са забравени. В интерес на истината, ако някой се беше опитал да открие дали има такова нещо като “украшение” в златото, той не би видял нищо друго освен злато.

Ако кажем на някой да донесе украшение без да докосва златото, какво би могъл да донесе? Нещото, което наричаме украшение, просто би изчезнало. По същия начин, от обединението на Брахман и Мая (Илюзия), крадецът, наречен “аз” е дошъл, гордо казвайки “аз,” и вирвайки носа си, е обявил върховна власт и над Брахман, и над Мая. Този “аз” или его, е син на безплодна жена (Мая), който се опитва да установи неограничена власт над цялата вселена. Ако наблюдаваме родителите на този “аз,” е ясно, че за тях е невъзможно да дадат раждане на такова дете. Майката на детето е Мая, която не съществува. От утробата на тази Мая, е излязъл “азът”. Предполага се, че е бил създаден от “Жизнената Енергия.” Все пак тази Жизнена Енергия (Брахман) няма пол, и дори не претендира да притежава чувство за “вършителство,” така че читателите могат да си представят какъв вид “аз” е това.

Както е описано по-горе, съществуването на “аз” е само на думи. Обаче, както Г-н Гомаджи Ганеш, той обявява името си навсякъде като “аз.” Той обикаля наоколо, казвайки “Аз съм мъдър, аз съм велик, аз съм малък,” през цялото време, забравяйки откъде е дошъл. Вместо това, той започва да величае себе си като “аз,” както котаракът, който поглъща мляко със затворени очи, без да осъзнава пръчката, която е готова да го удари отзад. Веднага щом той приеме право или привилегия, той също трябва да приеме отговорността, която върви заедно с това. Щом човек казва: “Аз съм извършителя на определено действие,” този “аз” трябва да се наслаждава на плодовете на такова действие. Удоволствието и страданието от плодовете или резултатите от действие, са свързани със самото действие и с отъждествяването като извършител. В действителност, не съществува такова нещо като “аз.” Цялото вършителство, което е мотивиращата сила зад “аза” се съдържа единствено в Брахман.

Обаче, Брахман е толкова брилянтен, че в момента, в който открие някой, който се гордее с “вършителство,” той стоварва цялата отговорност за действията върху главата на този “аз” и остава непривързан. Затова бедният “аз” е обречен да се върти на колелото на раждане и смърт. В примера за гирлянда, споменат по-горе, името “гирлянд” се появява след като имената “цветя” и “конец” са били забравени. Когато гирляндът изсъхне, никой не казва, че цветята са изсъхнали, те казват, че гирляндът е изсъхнал, или ако конецът се скъса, казват че гирляндът се е скъсал. Това показва, че “вършителството” на оригиналния обект е наложено върху третия обект, поради гордостта или отъждествяването с обекта. По същия начин, серия от нещастия удря несъществуващия “аз.” Ако човек иска да се освободи от това нещастие, той трябва да изостави “аза.” Обаче, преди да бъде изоставен, човек трябва да открие къде точно пребивава този “аз.”

Само когато открием “аза,” ние можем да говорим за това да го изоставим. Стремящият се трябва да започне търсенето на този “аз” в неговия или нейния собствен център. Той никога няма да бъде открит извън нас. Във всяко човешко същество, това чувство за “аз” или его, и “моето,” чувството за притежание, изпълва човек догоре. Всички действия в света са извършвани по силата на това его и чувството за “мое.” Предположението за “аз” се приема за даденост от всички човешки същества. Обаче, всички действия могат да бъдат извършвани без това его или чувството за “мое.” Как това може да бъде направено ще бъде видяно по-късно. Понастоящем ние ще обсъждаме само това чувство за “аз” и “моето.” За да проследим този “аз”, нека първо разгледаме нашето собствено Физическо Грубо Тяло, което ни изглежда толкова близко. След като го анализираме, нека видим дали този “аз” може да бъде намерен някъде в това тяло.

Какво е тялото? То е общ сбор от части (крайници и органи) като ръце, крака, уста, нос, уши, очи и т.н. Сборът от тези части е наречен “тялото.” От тези различни части, нека открием коя от тях е “аз.” Можем да кажем, че ръката е “аз,” но ако бъде отрязана, никой не казва: “Аз бях отрязан” или “Аз бях изхвърлен.” Да предположим, че очите ослепеят. Никой не казва: “Аз изчезнах,” или ако стомахът е подут, никой не казва: “Аз съм изпълнен.” Не, вместо това човек казва “ръката ми е отрязана,” или “очите ми ослепяха,” или “стомахът ми е разширен.” Всички тези части са назовани като “мои.” Не само това, но и самото тяло, което е сбор от всички тези части, е назовано също като “моето тяло.” Поглеждайки по този начин, лесно може да бъде видяно, че този, който твърди, че е собственик на всички крайници, и дори на самото тяло, е наистина някой, който е съвсем различен от тялото, което той нарича свое собствено.

Посочихме по-горе, че “азът” не е някаква част или някой от крайниците на грубото тяло, и че всички крайници са считани като “мои.” Има установена основна истина или максима, която гласи, “Където ‘азът’ не съществува, не може да съществува нищо, което може да бъде наречено като ‘мое’.” От тази максима следва, че тялото и крайниците в действителност не принадлежат на “мен,” тъй като няма никакъв “аз”, който пребивава там. Същата максима се прилага, ако “аз” не пребивавам в къщата на съседа, може ли къщата на съседа, или нейното съдържание, или принадлежащи части, да ми принадлежат? Ако човек иска да провери истината на максимата “Където няма аз, не може да има нищо мое,” той само трябва да отиде в къщата на съседа и да каже: “Аз съм господар тук и жената на това домакинство също е моя.” Ако се опиташ да покажеш чувството ти за “мое” на съпругата в тази къща, и започнеш да правиш придвижвания към нея, ти бързо ще видиш какъв вид преживяване ще получиш. Истинският господар на къщата би те ударил толкова силно, че ти бързо би осъзнал: “Аз не съм господаря тук и тя не е моя.” По същия начин, когато “азът” не може да бъде проследен никъде в тялото, тогава как може да бъде казано, че крайниците на тялото и неговите склонности, принадлежат на “мен”. Ако все още настояваш да го наричаш твое собствено, разбери защо, и също така се вгледай внимателно в състоянието на всички човешки същества, които гледат на техните тела, като техни собствени и действат съобразно с това.

Човешкото същество забравя своето Истинско Себе и не разбира кой наистина е той. Следователно, той трябва да има много раждания в много видове. Понякога той става червей и умира в лайно. Понякога става вол и бива впрегнат, въртейки се пак и пак в мелница. Понякога става магаре и работи усилено, въргаляйки се в купчина боклук. Колко такива нещастия трябва да се изстрадат е почти невъзможно да се опише. След изстрадването на раждания във всички други видове, накрая човек получава добрия късмет да бъде роден като човешко същество. Това раждане в човешкото тяло е уникално, тъй като има капацитета за по-висок интелект и различаване, така че да познаем Бог, “Върховното Себе.” Ако погледнем тялото на човешкия вид, то може да бъде сравнено с облечен герой във вулгарна игра по време на периода на фестивала Шимга. Този герой може да бъде описан по следния начин: Лицето на героя е намазано с черна боя, тялото е облечено в дрипи с гирлянд от обувки около врата му, а над главата му се държи чадър, направен от обувки. След това, този герой е седнал на магаре и е поведен в шествие по улиците, придружено от различни странни звуци. По ирония на съдбата, този герой се гордее да бъде център на такова унизително шоу и поздравява хората по улицата. По същия начин, тялото на човек също е особена част от това преминаващо шоу. Цялата красота на лицето трябва да бъде концентрирана в носа и очите. Ние казваме, че един мъж е хубав, или една жена е красива, ако имат хубав нос и хубави очи. Обаче, какво е носът, освен една тръба за изхвърляне на назален секрет?

Устата е като плювалник, изпълнен със слюнки и храчки. Стомахът прилича на канализационна инсталация на някой град. На тялото е дадено някакво уважавано име, но то е само натрупване на кости, плът и кръв. Намерението на Върховното Себе е да събуди човешкото същество, като го унижава и го прави нещастен с тялото. След това То кара човешкото същество да плаче на глас за щастие и да се скита във всички посоки в търсенето му. Въпреки това, човешкото същество смята, че тялото е велик дар и с радост го описва с цветущ език. Носът, който е една тръба за слуз, се сравнява с пъпката на някое красиво цвете. Очите, които са места за изобилно изтичане, са наречени лотосови очи. Лицето, с уста като плювалник пълен със слюнка, е наречено лунно лице, а ръцете и краката, които са като изкривени клони на дърво, са наричани като лотосови ръце и лотосови нозе! Човешкото същество гледа на този вид поведение като нормално и показва глупостта си безсрамно.

Обаче, Великият Господ е дал чудесно нещо, наречено “висшият интелект”, дори на този “Шимга” герой на човешкото същество, което Той не е дал на никой друг вид. Целта на този дар на висш интелект е човешкото същество да може да осъзнае “Божествената Природа на Себето” и да сложи край на това унизително шоу. Обаче, човешкото същество злоупотребява с този велик дар на интелекта. Той гледа на канала като на Ганг и на тялото като Бог, и само го глези допълнително. Човешкото същество прекарва много от времето си, украсявайки физическото тяло. Вземайки това тяло за “аз,” той след това влиза в контакт с женско тяло и започва да нарича този човек негов. След това той започва да влага чувството за “мое” или притежание над това женско тяло. Благодарение на контакта на този “аз” с това, което е “мое,” са родени много деца и се появява цяло семейство. Накрая семейството бива разбито, а бедният човек страда от подигравки. Тази история е описана подробно в книгата Дасбодх от Шри Самартха Рамдас. Препоръчително е знанието в тази книга да бъде проучено и разбрано.

Установихме, че “азът” не може да бъде проследен никъде в тялото. Също така е факт, че тялото не е “мое.” Тогава на кого принадлежи тялото? Кой е “собственикът” на тялото? Петте елемента (Земя, Вода, Светлина или Огън, Въздух или Вятър, и Пространство или Небе) имат правото на собственост върху това тяло. След като тялото загине, всеки от тези елементи взема своя собствен дял, като по този начин унищожават тялото. Тялото е пакет от тези пет елемента. Аналогично, то е като дрехи, които са били завързани в пакет, и сега са отнети от съответните им собственици, и дори платът, в който пакетът е бил опакован, също е отнет. Как тогава може да остане нещо, наречено “пакет”? Дори не е останало нещо, което може да бъде видяно.

По същия начин, щом тялото, което е съставено от петте елемента, е разопаковано и разпръснато обратно в тези пет съответни елемента, не остава обект като тялото. Изследвайки по този начин, ние можем да видим, че “аз” не съм в тялото, нито тялото ми принадлежи. Този тип тяло, състоящ се от пакет от петте елемента, не може да поддържа никаква гордост за “аз” или “его”. Нито пък може да поддържа взаимоотношенията, които съществуваха поради отъждествяването с тялото, като раждане и смърт, или шестте страсти (алчност, гняв, желание, омраза, жадуване и гордост), които засягат тялото. Те не могат да бъдат свързани с никакво “мен,” като “мои.” Тялото може да бъде в състояние на детство, или младост, или старост, или тялото може да бъде тъмно, светло, красиво или грозно. То може да бъде заразено с болест, може да се скита безцелно, ходейки на свещени места на поклонение, или може да бъде неподвижно в самадхи. Всички тези нагласи, свойства и модификации принадлежат на тялото, но “азът” е отделен от всички тях.

От анализа на физическото тяло, научихме, че “азът” е отделен от всички негови качества. Освен това лесно можем да видим, че красивото сладко хубаво бебе на някой друг няма стойност за нас, в сравнение с нашето собствено тъмно набито момче, което има белези от шарка и течащ мръсен нос. Ние не страдаме, ако сладкото дете на някой друг умре, колкото страдаме, ако нашата износена стара обувка се изгуби. Причината за това е, че ние нямаме същото чувство за “притежание” или “мое” към другия човек. Щом човек разбере, че някакво конкретно нещо не е “мое,” и че то принадлежи на някой друг, той става безразличен към това нещо. Той дори постепенно започва да не харесва това нещо, което принадлежи на “някой друг” и след това то е лесно отхвърлено. Разбери ясно, че тялото не е “мое,” то принадлежи на петте елемента, и че е собственост на някой друг. Когато разбереш това, какъвто и вид свойства да притежава тялото, как това те засяга? Така че, нека оставим физическото тяло и да продължим напред. Обаче, да оставим тялото не означава да бъде бутнато в кладенец или да бъде провесено с примка около врата. Ние го оставяме, като го проникнем и чрез придобиване на фактическото знание за него. Когато тялото е познато като това, което то наистина е, завладяващият интерес към него утихва и ние можем да отстъпим отвъд него и то е автоматично отхвърлено. Ако тялото е целенасочено унищожено физически, тогава човек определено се преражда отново и отново. Пълното отричане на тялото се постига само чрез различаване на Реалното от нереалното. Чрез използване на различаване, докато човек има човешкото тяло, той естествено стига до състояние на отричане и вместо тялото да се превръща в причина за прераждане, то има капацитета напълно да освободи човек от цикъла на раждане и смърт.

Има пет вида разтваряне. Два са на нивото на тялото, два на нивото на вселената, и един чрез различаване. Те са: 1) Ежедневно разтваряне или разтварянето на дълбокия сън. 2) Разтваряне чрез смърт. 3) Разтваряне на създателя и сътворението (Брахма Пралая). 4) Разтваряне по време на много епохи или калпи (Калпа Пралая). 5) Разтваряне чрез съзерцание или различаване

От тези пет вида разтваряне, всеки е запознат с двата вида разтваряне, свързани с тялото или ежедневно разтваряне, които са дълбокия сън и разтварянето на смъртта. В дълбок сън, целият свят, включително нашето тяло са разтворени. Обаче, при събуждане, тялото и светът присъстват точно както са били преди заспиване и всички действия започват отново, точно както преди. Разтварянето чрез смърт е същото като разтварянето чрез дълбок сън, обаче, след смъртта, при липсата на Себе-Познание, съществото трябва да вземе ново тяло в съответствие с неговите действия (карма) и умствена наклонност. В новото тяло, действията като ядене, спане, чифтосване и страх, се случват според впечатленията останали от предишни животи.

Над телесното ниво, на вселенското ниво, има два други космически вида разтваряне. Първото е разтварянето в края на живота на Твореца и неговото Сътворение (Брахма Пралая). Второто е разтварянето, което се случва в края на една епоха или “Калпа” след като много такива Творци и техните Сътворения са дошли и са изчезнали (Калпа Пралая). С тези два вида разтваряне, нов “Творец,” или нова “Калпа” започват, а “Сътворението,” което е било латентно за известно време, се издига с подновена сила и активност и започва отначало. По този начин, колелото продължава да се върти, издигайки се и залязвайки на фиксирани периоди. Човек може да види от описанията на тези четири вида разтваряния, дадени досега, че телата не могат да бъдат окончателно разтворени във всички тях. Обаче, резултатът от разтварянето чрез различаване или съзерцание е много мощен и уникален. При този вид разтваряне, тялото не само е разтворено докато живее, но също и след смъртта, а когато стане окончателно разтворено, то няма да се издигне отново.

Да предположим, че има играчка змия, лежаща наоколо, която е направена от гума. Едва когато човек разбере, че тя е направена просто от гума, страхът от змията напълно ще изчезне. В противен случай, чрез затваряне на очите или слагане на змията в кош, страхът утихва. Обаче, в този случай, веднага щом очите са отворени или кошът е отворен отново, страхът се завръща. Да предположим, че някой изхвърля гумената змия, а някой пакостлив човек отново я хвърля пред страхливия. Той отново ще бъде потресен. За да избяга от змията, човек отива в дълбок сън, обаче той отново ще види змията веднага щом се събуди. Да предположим, че той стане опиянен от напитка или е изпаднал в безсъзнание от хлороформ, за да накара змията да изчезне. Отново, веднага щом ефектът от напитката или анестезията изчезне, змията отново е там. Това показва, че изкореняването на страха от змията чрез всяко от описаните средства е само временно и не трае. Как тогава той може да бъде освободен от страха от змията? Единственото лекарство, което може да те отърве от страха от змията, е да се знае със сигурност, че тя е направена просто от гума.

Щом това знание изгрее, тогава дори ако неговите очи виждат змията или ако някой иска да го уплаши с нея, няма причина за страх. По същия начин, когато човек знае коректно какво точно е това тяло, гордостта от него и чувството за “мое” относно него изчезват и то е автоматично отречено. Това е, което се нарича “разтваряне чрез съзерцание.” Този, който умира с тази сигурност в съзерцанието, е свободен от цикъла на раждания и умирания. Обаче, трябва да се приеме за даденост, че този, който умира “несъзерцавайки,” умира само за да бъде прероден. По силата на “разтварянето чрез съзерцание,” нещото е видяно като че ли е било без значение, независимо дали е там или не е там. При другите видове разтваряне, дори ако нещото е скрито от погледа, то като че ли все още съществува. Самартха Рамдас следователно твърди, че единствено “съзерцанието” (Вичара) е това, което прави човешкото същество цялостно и му носи задоволство в живота. След задълбочено изследване, “азът” не можеше да бъде открит, когато физическото тяло беше анализирано с процедурата на “разтваряне чрез съзерцание.”

Сега ще използваме същия процес на “разтваряне чрез съзерцание” в опит да проследим “аза” във финото тяло. Нека да изследваме и да видим дали този крадец, наречен “аз”, може да бъде открит някъде във финото тяло. Първо, нека да разберем какво е финото тяло.

Финото тяло се състои от комитет от седемнадесет члена. Те са: 1. Петте сетива на действие (ръце, крака, уста, гениталии и анус), 2. Петте сетива на знание (очи, уши, нос, език и кожа), 3. Петте прани или жизнени дихания (вяна ваю, която доставя течни хранителни материали в тялото, самана ваю, която се намира в пъпа, удана ваю, която се намира в гърлото, апана ваю, която се намира в червата и прана ваю, която е това, което вдишваме и издишваме), 4. Умът (Манас) и 5. Интелектът (Буддхи)

Каквито заповеди, които този комитет на финото тяло издава, се извършват от грубото тяло. “Полето на властта” на финото тяло е много обширно, така че при провеждане на цялостно изследване, е възможно тук да се открие този неуловим “аз”, тъй като той има силна страст за предявяване на власт. Когато започнем нашето изследване на финото тяло, ние откриваме, че “азът” поставя своя печат за “мое” също и тук. Каквото е намерено тук, е означено като “моите сетива,” “моите прани,” “моят ум,” “моят интелект.” Обаче, при по-внимателно изследване, никога никакъв такъв звук като „аз съм интелекта” не е чут. Този “аз” се перчи наоколо като “собственика” тук също и във финото тяло, но никъде не може да бъде намерен. Така, според същите разсъждения, използвани по-рано, че “Не може да има нищо, което мога да нарека ‘мое’, където ‘аз’ не присъствам,” финото тяло, нито някой от неговите колективни членове (сетивата, праните и умът или интелектът) не могат да бъдат “мен.”

Може да бъде повдигнато възражение към тази логика “Където аз не съм, не може да има нищо, което мога да нарека мое собствено.” Например, Крал Джордж V-ти не присъства в Шолапур. Тогава следва ли, че Шолапур не е под негово владение? Отговорът на това възражение е следният: Най-малкото има индивид, който се нарича Джордж V-ти, и дори ако той живее другаде, той може да има владение в Шолапур, въпреки че понастоящем той не е там. Обаче, този “аз” е “не-съществуващ,” и като “Г-н Гомаджи Ганеш” от примера по-рано, разрастването на неговата арогантност и невежество е останало неизследвано, а този “аз” претендира за власт и тук във финото тяло. Когато “азът” не може да бъде проследен, как може да има нещо, за което може да се претендира като “мое”, което да бъде поддържано от финото тяло?

Финото тяло е като фин копринен възел. Въпреки че е по-трудно да развържеш финия копринен възел със съзерцание, отколкото при грубото тяло, за стремящия се все още е необходимо да полага усилия, за да го развърже. Щом възелът е развързан и остане отворен за цялостно изследване, финото тяло е автоматично отречено. Важно е да се разпознае, че самото фино тяло е семето на раждане и смърт, което е с природата на желание. Ако това семе е опечено само веднъж на “Огъня на Знанието,” то може да изглежда непроменено, но дори ако някога е засято, за него няма надежда да покълне.

Тук може да се появи съмнение, че ако както грубите, така и фините тела са отхвърлени, а отношението на гордостта като “аз” и “мое” също изчезва, не е ли възможно действията на тялото или да спрат, или да не бъдат извършвани ефикасно? Съмнението може да бъде премахнато по следния начин: Да предположим, че някой държи една вещ в шкаф, защото той е с впечатлението, че тя е направена от злато. Обаче, в даден момент той открива, че вместо от злато, тя всъщност е направена от месинг. С това разпознаване, той може да избере или да го остави в шкафа, или да я премести и да го държи навън. Привързаността му към него или ще изчезне, или ще намалее значително, и това е факт. По същия начин, ако гордостта от притежанието на тялото като “мое” се игнорира, нищо ценно няма да бъде загубено.

Светецът Тукарам е казал, “Нека тялото да живее или да умре, аз имам пълна вяра в моята Себе Природа.” Ако стремящият се постигне това ниво на убеждение, се появява отношението: “Когато човек преживява ‘Блаженството на Брахман’ (Брахмананда), кой го е грижа за тялото?” Когато това отношение се появи, това е истински похвално. Едно куче веднъж отхапало парче месо от прасеца на Светеца Кабир. Кабир просто казал: “Или кучето знае, или плътта знае. Всичко е възможно.” Какво би могло да бъде усещането на хората наоколо, при чуването на това от Светеца Кабир, който е бил велик поклонник? Стремящият се може лесно да види степента на отреченост, която Светецът Кабир е постигнал. Той напълно е разбрал, че плътта е, която е била засегната, а не неговата Истинска Природа.

Въпреки че разбирането, че Себето остава незасегнато, както е било преживяно от Светеца Кабир, а също и от Светеца Тукарам, когато той загубил цялото си семейство, в началото стремящият се може да не получи същото чувство за непоколебим екстаз в себе си, когато първоначално се заема с търсенето на “аза.” Ако по Милостта на Бог такова блаженство те обземе, ти може да кажеш, “Какво са всички тези светски притежания в края на краищата?,” и никога няма да почувстваш нуждата да задаваш такива безсмислени въпроси като “Ще бъде ли моето домохазяйство движено правилно?” На този етап, ти ще си развил такова безразлично отношение, че ще кажеш, “Нека каквото трябва да се случи, да се случи, и нека каквото трябва да си отиде, да си отиде.”

Обаче, ако стремящият се разбира интелектуално, което е по-лесно от преживяване на Себето, той повдига въпроса: “След като Знанието на Себето е постигнато, а властващата гордост на тялото и ума е изоставена, могат ли светските дейности на човек все още да бъдат извършвани?” За да го утеши, Садгуру отговаря: “Скъпи мой, разбира се, дори след осъзнаване на пълната безполезност на тялото и ума, човек може да създаде семейство и да има деца без да намесва гордостта на тялото и ума. Всъщност, тези неща могат да бъдат обгрижвани много добре. Всички съответни задължения, които човек е извършвал по-рано, все още могат да бъдат старателно извършвани.”

Можеш да попиташ, как е възможно това? Разбери чрез този пример: Погледни поведението на гледачката на пеленачето без майка. Тя гледа детето, носи го наоколо, успокоява го ако плаче и се грижи за здравето му, ако се разболее, точно както би постъпила, ако тя беше истинската майка на детето. Ако тя харесва детето, дори го целува с любов. Докато извършва цялата тази работа, тя дори няма чувството, че детето е нейно собствено! Въпреки всичко, което тя прави за детето, ако бащата на детето я уволни, тя веднага си взема нещата и излиза от къщата. По време на напускане на позицията си, тя нито е щастлива, ако детето трябваше да е на нейните плещи, нито е тъжна, ако детето трябваше да умре. Причината за това отношение е, че тя няма чувство за “мое” по отношение на детето. Обаче, не може да бъде казано, че тя не е изпълнила задължението си както трябва поради липсата на това чувство за “мое.”

Нека да разгледаме друг пример. Да вземем случая на попечител, който управлява имот на непълнолетен на стойност от много милиони рупии. Неговата липса на чувството за “мое” не пречи на неговото задължение, и той е управлявал имота на непълнолетния много ефикасно. Ако задължението не е изпълнено както трябва, попечителят е отговорен и със сигурност ще понесе последствията. Попечителят няма чувството, че имотът е “мой” и следователно не е засегнат ако имотът увеличи стойността си, или дори ако е решено в съдебно производство, че имотът всъщност дори не принадлежи на непълнолетния. Неговото задължение е да се грижи внимателно за имота, докато той е под негово ръководство. Накратко, за да бъдат извършвани правилно задълженията на човек, не е необходимо човек да има чувството за “аз” или “мое”, докато ги извършва. Точно по същия начин, грубото и финото тяло образуват вързоп, който се корени в петте елемента, и той е даден като “нещо за спомен”, което е поверено на човешкото същество.

Като попечител, ти трябва да се грижиш за вързопа по най-добрия възможен начин. Ако пренебрегнеш тази отговорност, ти със сигурност ще понесеш последствията под формата на загуба на здравето, както на тялото, така и на ума. Ако попечителят управлява имота на непълнолетния ефикасно и гледачката се грижи за детето много добре, в замяна те получават заплатите си. По същия начин, ако се грижиш добре за твоите тяло и ум и ги поддържаш в здравословно състояние, ти също получаваш възнаграждение под формата на радост. Здравото тяло определено е полезно при търсенето на Върховната Истина.

Цялото това изпълняване на задълженията на човек, трябва да се постигне без чувството за “мое.” С това отношение, дори ако тялото стане дебело или слабо, или живее или умира, няма възгордяване или оплакване. Ако попечителят на имота на непълнолетния се отклони от чувството за “мое” и претендира за собственост, и си присвои незаконно този имот, той ще бъде вкаран в затвора. В случая на духовна практика, отъждествяването с тялото означава забравяне на Себето или убиване на Себето. Надеждата за освобождение се отдалечава от този, който е обвързан с идеята да бъде тяло, въпреки че всъщност, той не е нищо друго освен Себето.

От горната дискусия, може да бъде разбрано, че обичайните задължения и действия на тялото и ума, трябва да бъдат изпълнявани по правилен начин, и че не е необходимо да създаваш чувство за “собственост,” или концепция за “мое” във връзка с тях. Задълженията на попечителя и гледачката, докато извършват отговорностите си, не изискват от тях да имат някакво чувство за притежание, а техните задължения се извършват съвсем нормално. По същия начин, задълженията на човешкото същество могат да бъдат извършвани, без да се възприема чувство за притежание или някаква концепция за “мое” във връзка с физическото или финото тяло.

Да предположим, че сме изгубили концепцията за притежание на грубото тяло, както и на финото тяло, и признаваме факта, че вързопът принадлежи на странник. Все пак трябва да открием отговора на въпроса “Кой съм аз?” или “Къде съм аз?” Нека сега да прегледаме определението за причинното тяло. Какво е причинното тяло? Веднага щом влезем тук, навсякъде има пълен мрак. Възможно ли е това мрачно невежество да е мястото на пребиваване на този “аз”? Със сигурност изглежда, че това е главният му щаб. Изглежда невежеството е основното свойство или качество, което му принадлежи. Със сигурност има някаква надежда за намирането на неуловимия “аз” тук. Нека да видим.

Тук се движим като че ли го търсим със завързани очи, а “азът” не може да бъде открит никъде в причинното тяло. Тук “азът” сякаш дори се е отказал от чувството си за “мое.” Сякаш няма нищо, което да бъде наречено “мое” на това място. Всичко изглежда абсолютно тихо. Този “аз”, който силно провъзгласява “аз, аз” толкова арогантно в грубото и финото тяло, изглежда напълно тих тук. “Азът” сякаш играе на криеница, за да не бъде хванат от този, който го търси. В причинното тяло, “азът” изглежда се е окопал в окоп от мрак, така че този, който извършва търсенето, да падне вътре и да бъде принуден да прекрати своето търсене.

Драги стремящи се, не се безпокойте. Садгуру стои зад вас както и пред вас и Той ще ви преведе сигурно през този окоп на мрака. Много образовани и учени хора обърнаха гърбовете си в този момент и изоставиха своето търсене, изгубвайки вяра в ръководството на Садгуру. За теб обаче, няма причина да изоставяш своето търсене като тях. Ти имаш водач, който е много способен Учител, Самартха Садгуру. (Самартха означава “Могъщият”, който знае собственото си значение в най-висшия смисъл.)

След като се стабилизираш в тази тъмнина на причинното тяло и твърдо установиш нозете си там за определен период от време, тихо се чува глас, който казва: “Аз съм свидетеля на това невежество.” С това възниква някакъв кураж, който дава надеждата за хващане на крадеца, наречен “аз.” С разпознаването на този глас, който казва, че е свидетелят на невежеството, идва и мисълта: “Този крадец е някъде тук. Той може да е близо или малко по-напред, но той свидетелства невежеството отнякъде наблизо.” Тук търсенето приема формата на постоянно наблюдаване. Как се прави това ще бъде обсъдено в следващата глава. Свидетелстването, което продължава, се случва отвъд празнотата на причинното тяло, от позицията на великото причинно тяло (тялото Махакарана) или състоянието Турия. Когато това е разбрано, “Азът” бързо е зарадван при намирането на себе си. Кой може да опише тази Радост? В тази Радост, “Азът” възклицава “Аз съм Брахман, Аз съм Себе-Познанието.”

Този, който казва “Аз”, е всъщност всесвидетелстващият Брахман. Именно Той е, който е с природата на Знание, чувството за “Аз съм.” Когато тази увереност е консолидирана, възникват вълна след вълна от Блаженство. След това, когато това блаженство отслабне, погледни чудото, което се случва. След изследване и задълбочено съзерцание (Вичара), човек идва до разпознаването, че “Аз дори не съм с природата на ‘Знание,’ тъй като точно както Аз съм покрит с Невежество, по същия начин, Аз съм покрит със Знание. Първоначално Аз нямах никакво Невежество или Знание. Невежеството и Знанието бяха родени от ‘мен’ и погрешно бяха взети за мен. С помощта на такова задълбочено съзерцание, може да бъде видяно, че възникването както на Невежеството, така и на Знанието вътре в мен, сочи към мен като техен създател. Следователно Знанието е мое дете, а Аз съм негов баща, и като негов баща, Аз съм преди него и различен от това Знание.”

Когато тази проточеност от задълбочено различаващо съзерцание изгрее вътре, чувството, че “Аз съм Брахман,” (Ахам Брахмасми), което е Себе-Познанието във великото причинно тяло или състоянието Турия, също започва да отслабва, само за да бъде окончателно напълно изкоренено. Тогава “Аз” съм абсолютно гол, без каквото и да било покритие. Пристигайки тук в тази голота, не може да бъде описано кой или какво е това “Аз.” Ако искаш описание на “Аза”, който е открит тук, ти може да изречеш всяка дума, открита в който и да е речник, но това не е “Аз.” Този “Аз” тук, може единствено да бъде изразен като “Не това, не това.” Той е този, който хвърля светлина върху всичко, наречено “това.” Ти може да изричаш думи и изречения, за да се опиташ да го опишеш, но те не са това. Каквито и значения да излизат, ти ги приемаш като описанието на “Аз,” но те не са това. Ако не разбираш какво е казано сега, ти трябва да оставиш думите и концепциите и да се разтвориш в Дълбока Тишина и да видиш кой съм “Аз.”

Досега, по време на търсенето на “аза,” ние обърнахме и четирите тела наопаки и не успяхме да открием следа от него. Истина е, че “азът” изчезна без думи отвъд четирите тела, където дори идеите за “аз” и “ти” не съществуват. Обаче, няма да свърши работа просто да бъдеш тих и да бъркаш това за дълбока тишина. В това изложение досега, грубото, финото, причинното и великото причинно тяло са описани повърхностно. Необходимо е подробно да се изследват всички аспекти на четирите тела. Ако те не бъдат напълно коректно разбрани и това разбиране не стане част от природата на човек, стремящият се няма да бъде в състояние да пристигне в тази дълбока тишина, която е Реалността. Затова ние подробно ще изследваме какви са аспектите на четирите тела.

Необходимо е да се разбере, че тези четири тела са четирите стъпала, които човек трябва да изкачи, за да продължи към петото стъпало на дълбоката тишина, което е “Нихшабда,” където “словото” става тихо. Вървейки стъпка по стъпка, човек със сигурност ще стигне до края на пътуването. Обаче, ако някои стъпки са пропуснати и човек преждевременно постави крака си на следващата стъпка, има вероятност да загуби баланса си и да падне назад. Затова, само когато едно тяло е напълно разбрано, стремящият се трябва да продължи към следващото тяло. Без използване на този методичен подход, ако човек започне да стъпва твърде бързо по стъпките, ще има объркване. В това объркване, истинското разбиране няма да бъде постигнато, а стремящият се вероятно погрешно ще разбере фините разлики между дълбок сън и самадхи, както и ще сбърка невежеството за знание.

За сравнение, разгледай разликата между горната част на пумпала, която е неподвижна, когато не се движи и когато изглежда, че е неподвижна поради интензивна скорост, или разликата между тоталната тъмнина и причерняването, което е причинено от интензивна светлина. Въпреки че тези неща изглеждат сходни на пръв поглед или от повърхностна перспектива, има огромна разлика между двете състояния, а тяхната полезност или капацитет също са различни. Ако човек работи методично, стъпка по стъпка, за да получи разбиране, няма да има объркване по отношение на фините разлики, които са посочени. Тук е благоразумно да се привлече вниманието на читателя върху метода на изложение на дадена тема, който се съдържа в древните писания. Това ще убеди стремящия се, че няма основание да възникват съмнения относно някои привидни противоречия в приетия метод на изложението на някоя конкретна точка в писанията. Следователно, първо трябва да опишем метода за излагане на учението, който е бил приет от древните писания (Това често се нарича “първичната предпоставка” представена във Ведите).

Когато една тема трябва да бъде обяснена на стремящия се, първо има описание на темата, което показва нейната голяма важност. След това се обяснява, че ще последва голяма награда, ако темата е правилно разбрана. Щом стремящият се разбере темата напълно, преди да продължи и да обясни следващата тема, инструкторът, използвайки метода на писанието, първо трябва да отпечата върху стремящия се безполезността на темата, която вече е била разбрана. Едва след това важността на следващата тема, която трябва да бъде предадена, може да бъде отпечатана върху него. Причината за този метод е, че човек няма склонност да се стреми да разбере темата, освен ако първо не е изведена нейната важност, с обещание за някаква награда като мотивация. След това, безполезността на току що научената тема, е доведена до знанието на стремящия се, така че темата е автоматично отхвърлена, и стремящият се става нетърпелив да разбере следващата тема.

Майка Шрути (Ведите) взема под внимание психологическата основа на стремящия се, а след това го вдъхновява да работи за храна, като първо му казва, че храната е Брахман. След това тя му дава време да погали грубото тяло, казвайки му, че грубото тяло е Брахман. После е обяснено, че всички преживявания на радост, които се случват на грубото тяло, всъщност се изпитват от финото тяло. Грубото тяло е показано просто като един труп и е казано как трупът по никакъв начин не може да се наслади на каквото и да е, ако го нямаше финото тяло. По този начин е демонстрирана безполезността на грубото тяло.

След това са описани умът, интелектът, сетивата и обвивката, която е съставена от праните (жизнените дихания), а за това фино тяло е казано, че е Брахман. Посочено е, че е по-голямо и по-обширно от грубото тяло. По този начин, Ведите отдават важност на финото тяло. След това идва описанието на причинното тяло, което е неподвижно и още по-обширно от финото тяло. То поглъща финото тяло. След това причинното тяло е обявено за Брахман и е даден съвет на стремящия се, че “Ти сам си се превърнал в обширното причинно тяло.” Обаче, тъй като причинното тяло се счита за невежество и тотален мрак, окончателното твърдение, че то е Себето, не може да бъде направено тук. Съответно, стремящият се следователно е принуден да изследва по-нататък, във великото причинно тяло. Това велико причинно тяло е още по-обширно и именно оттук се излъчва гласът, който казва “Аз съм свидетеля.” При пристигане тук, великото причинно тяло или състоянието Турия е изследвано и разгледано старателно.

По този начин, Майката Веди отхвърля всяко тяло, след като е заявила, че то е Брахман. Когато тя накрая е изправена пред проблема за обясняването на неизменния, лишен от атрибути Брахман (Ниргуна Брахман), тя твърди, че е неспособна да го опише и единствено продължава да повтаря изречението: “Не това. Не това. Това, което не е невежество и това, което не е знание, е Брахман, а това, което ти наричаш Брахман, не е Брахман.” По такъв начин на отрицание, Майка Шрути описва Брахман като “Това”, което е отвъд всичките четири тела.

Принципът на това, което беше току-що описано е следният: Когато е казано, че едно тяло е по-голямо от предишното тяло, това не означава, че то е по-висше във връзка с него и т.н. При сравняването на иглите например, иглата, използвана за шиене на чанти от юта, е по-голяма от тази, използвана за памук, но не е по-голяма от железния прът, който се използва за копаене. Това показва, че качества като “голям” и “малък” не са присъщи на някое нещо, а са наложени върху него като го свързват или сравняват с нещо друго. Същото правило важи и тук. След изброяването в последователност на първо, храната като Брахман, след това грубото тяло като Брахман, след това финото тяло като Брахман, после причинното и накрая великото причинно тяло като Брахман, и във всеки случай, последното е по-голямо от предишното, намерението е да се даде инструкцията и да се демонстрира принципът, че от всички тези, в крайна сметка за никое от тях не може да бъде казано, че е Брахман. Въпреки че е показано, че във всеки случай, последното състояние е относително по-висше или по-обширно от предишното, то все пак не е Брахман, а освен това, този Парабрахман е абсолютно уникален и е отвъд всички тези четири тела.

Докато използваме гореспоменатия метод за обясняване на една гледна точка, е необходимо ясно да се разбере просто, какво точно е това, което е описано като Брахман. Защо трябва да бъде описан по този начин? Колко далеч може да отиде човек, за да го опише като с някакви определени качества? Освен това, защо каквото веднъж е наречено Брахман, след това е отречено като бидейки не Брахман в същия дъх? Важно е това да се разбере правилно. Например, при даването на инструкция на човек, който не е подходящ готвач, за това как да сготви ориз, му е казано първо да запали огън под съда, в който се готви оризът. След известно време е дадена друга инструкция на същия човек сега да изгаси огъня. Естествено е, че човекът може да се чуди относно противоречивите инструкции. Неговият учител му обяснява, “Уважаеми, необходимо е да поддържаш огъня под съда, докато оризът не бъде сготвен, но по-късно, огънят трябва да бъде изгасен, в противен случай, ние бихме получили въглени вместо ориз.”

Това е причината защо всеки метод, който трябва да се практикува, е необходим само докато неговата цел е постигната. В противен случай, той ще донесе единствено изтощение и по-натам нищо полезно няма да бъде постигнато. Така, когато финото тяло, наречено като Брахман, е старателно изследвано и разбрано, заслугата от наричането на финото тяло като Брахман губи своята стойност и става необходимо да напреднем, и да продължим търсенето на “аз” чрез изследване на следващото нещо. Това показва, че понякога, когато предлагаме цена за нещо или му поставяме някаква стойност, за да постигнем някакви конкретни резултати, тази стойност, която сме му поставили, може да не е непременно истинската стойност на това нещо. Например, някакъв случай може да възникне в живота на човек, където трябва да се обърнеш дори към магарето като към чичо. В този пример, честта, която е дадена на магарето, се дължи на някаква последица, която трябва да изтърпиш за някакво извършено действие.

По същия начин, някакво голямо бедствие, пред което човек може да бъде изправен, е защото той е забравил истинската си природа. Следователно е необходимо да стане освободен от бедствието или препятствието, което е като да бъдеш хванат в челюстите на крокодил. Ако се освободиш от крокодила чрез ласкателство, казвайки, че гърба му е много гладък, това означава ли наистина, че гърбът му е толкова мек, колкото матрак от пера? Този въпрос трябва да бъде зададен на човека, който се е освободил от челюстите на крокодила. За да се отървеш от крокодила подобен на хватката на четирите тела, те са наричани Брахман за кратък период от време. Като се има предвид, че това е методът на обяснение, който ще бъде използван, сега ние ще обърнем нашето внимание към действителното обяснение и описание на четирите тела.

Природата на грубото тяло е доста добре позната. То е маса от плът и кръв, която може да бъде докосната с ръка и всички са напълно запознати с него. Не само това, но всеки го използва пълноценно. Грубото тяло е “аз” и следователно всички страсти и желания, които се случват на тялото, са “мои.” Съответно, тъмният или светъл цвят на тялото и етапите на детство, младост и старост, принадлежат на “мен.” Връзките на тялото с каста, религия, къща, земя и богатство, са все “мои.” Това е урок, който всяко човешко същество е научило в продължение на много раждания, и го е научил много добре. Всъщност, той е толкова добре научен, че дори докато сънуваш, някой ще ти каже, че той е “еди-кой си.” Следователно не е необходимо да учиш някого на този урок, който е бил многократно научаван отново и отново и е бил толкова здраво имплантиран в психиката на човек. Нозете на всички човешки същества постоянно почиват на стъпалото на това грубо тяло. Състоянието на това грубо тяло е това на “будност” и в това тяло има частична забрава и частичен спомен. Качеството на светските действия или “раджогуна,” преобладава в грубото тяло. Това основно обяснение е достатъчно за човек, за да разбере грубото тяло. Сега ще преминем към следващото стъпало, това на финото тяло.

Както вече беше посочено, финото тяло е комитет. То е колекция от сетивата, праните, ума, интелекта, разположена във “вътрешния ум” (Антахкарана), който колективно създава един вид умствен свят или “сънуван свят”, който е видян, когато видимият свят стане невидим при затваряне на очите. След известно съзерцание и изследване, може да бъде забелязано, че финото тяло е наистина много особено нещо. При изследване, може да бъде видяно, че всички движения на грубото тяло са в съответствие с диктатите на това фино тяло. Твърдението на една концепция, като например “нещо е като това,” е наречено “санкалпа,” а съмнението или идеята, че “нещо не е като това” е наречено “викалпа.” Финото тяло е такова, че винаги представя този извратен вид знание на противоречиви мисли, а състоянието му е това на “сънуване.” Непрекъснатата памет е показателното качество на финото тяло, а качеството на “осъзнатостта” или “сатва гуна”, е качеството, което доминира тук.

След като е запознат с финото тяло по този начин, стремящият се става това тяло. Когато кракът на човек е твърдо засаден на следващото стъпало, другият крак е повдигнат от предишното стъпало и е поставен до първия крак. По този начин, човек напълно изоставя първото стъпало. Когато човек пресича границите на едно село и поставя крака си в пределите на следващото село, първото село е изоставено и човек става пътешественик до следващото село. По същия начин, за да разбере правилно стъпалото на финото тяло, описано по-горе, когато стремящият се сложи твърдо крака си на това стъпало, той трябва да повдигне крака си от грубото тяло, за да приложи на практика това разбиране. Когато грубото тяло е изоставено, тогава стремящият се трябва да прекъсне всички връзки с него.

Обаче, тази работа не се извършва толкова лесно, тъй като изглежда, че за преодоляването на тези стъпала, всяко човешко същество има само два крака. Единият крак е кракът на изучаването, а другият е кракът на прилагането на практика това, което човек е научил. Отдръпването на двата крака от стъпалото на грубото тяло и поставянето им на стъпалото на финото тяло означава, че човек трябва да трансцендира физическото тяло. Когато човек изостави чувството за гордост и притежание на грубото тяло, и приеме гордостта от притежание във финото тяло, той трябва да каже: “Аз съм единствено финото тяло.” Само когато това е преживяно, означава, че грубото тяло е било отхвърлено, а финото тяло сега е прието като “аз.” Когато стремящият се дойде до това второ стъпало, тогава по-долното стъпало е изоставено и човек сега приема, че грубото тяло не е “аз.” “Азът” няма връзка с грубото тяло. Промените, които се случват на грубото тяло и неговите качества, като например да има тъмен или светъл цвят, вече не се считат като “мои.” Никакви качества на грубото тяло не ми принадлежат, тъй като аз съм единствено финото тяло. Това означава, че качествата на финото тяло като например сетивата, праните, умът, интелектът, чувството за “аз съм” и т.н., не са надарени с груби физически качества като дебел или слаб, тъмен или светъл, млад или стар и т.н. Ясно е, че “аз” съм единствено ума и интелекта и т.н., с фини качества. Ако стремящият се изучава това усърдно, тогава и двата крака стават твърдо поставени на второто стъпало и той губи чувството за гордост от и отъждествяването с грубото тяло. Той става безразличен към всички качества и състояния на грубото тяло.

Третата стъпка е над и отвъд финото тяло, и е причинното тяло или “невежеството.” Причинното тяло е състояние на “чиста забрава”, където преобладава качеството на невежество или “тамогуна.” Тук в причинното тяло няма никаква мисъл за благополучието на, или някаква връзка с, нито грубото, нито финото тяло. Причинното тяло означава, че няма знание за нищо. То е като състоянието на дълбок сън, но не е дълбок сън. Причинното тяло е трудно да бъде разбрано, обаче е много важно да разбереш това състояние. Тези, които заявяват, че разбират принципа на нулата (нищото, празнотата) дойдоха до това състояние и се върнаха, казвайки, че няма нищо по-натам.

Причинното тяло е състоянието на “непознаваемото” или “празнотата”, която е представена от гледна точка на западните философи. Това състояние, което е лишено от всякакви мисли, въображение и съмнения, често се взема погрешно от стремящите се за самадхи и се смята за същото като Брахман без концепции или качества (Нирвикалпа Брахман). Когато тази празнота или състояние на пустота е постигнато, човек вероятно ще получи фалшиво удовлетворение и ще каже: “Днес аз видях Брахман.” Интервалът или паузата между там, където една модификация на ума изчезва, а друга не възниква (като например пространството между две мисли или междинната пауза преди сънят да настъпи и будното състояние да изчезне) е състояние на чиста забрава. Това е, което е описано като “обвивката на блаженството” (Анандамая Коша) в писанията. В причинното тяло целият хаос, борба и безкрайните вълни от мисли са престанали. Ето защо в това трето тяло има чувство за покой, което не е открито в другите две тела. Истина е, че стремящият се преживява определена радост, но това не е Върховният Покой, или дори истинско блаженство. Човек трябва да разбере тази точка много добре. Това причинно тяло е естественото състояние на всички богове, демони и всяко човешко същество. Състоянието на причинното тяло е състоянието на “забрава.”

Главният знак или индикация на причинното тяло е да забравиш всичко. Например, освен ако човек не забрави всичко, той не може да има дълбок сън. Да кажеш: “Аз бях заспал, но си спомнях нещо,” е всъщност да кажеш: “Аз никога не съм спал.” Наистина да имаш дълбок сън, означава да не си спомняш нито едно нещо. Подобно, да забравиш всичко, докато си в будно състояние, е да влезеш в причинното тяло. Да бъдеш в състояние, където не знаеш нищо, е също и да стигнеш до пребиваване в това състояние. Както беше споменато по-рано, това е естественото състояние на човешкото същество. Дори и най-учените не разбират природата на човешкото същество, да не говорим за природата на Шива. За да разбере човек напълно това състояние на човешка забрава, е предписан методът за изучаване на паузата. Ако нещо е много трудно, то трябва да бъде напълно стабилизирано в състоянието на забрава и да го разбереш старателно. Да се постигне това е много важно в духовния прогрес на човек и отнема значителни усилия от страна на стремящия се. Светците са отделили особено внимание на тази точка.

Паузата между две състояния не е нищо друго освен чисто Съзнание. Състоянието на “моуни” (тихият) е такова, че той не позволява да се издигне нито една дума, или дори ако тя се издигне, той не позволява нейното значение да се издигне, а просто я оставя да мине неусетно. Когато думата се надигне, и ѝ е позволено да отпечата значението си върху вътрешния ум, светът е роден. Игнорирайки думата и не позволявайки ѝ да носи някакъв смисъл за ума, е изкореняването на света. Когато думата не подхранва ума, това, което остава, е “чистата енергия на Съзнанието.” Да преживяваш това състояние непрекъснато се нарича “състоянието на тишина.”

На стремящия се, който е на път да постави крака си на третото стъпало, след изкачване на първото и второто, му е казано, че това стъпало е състоянието на чисто Съзнание. Той е с впечатлението, че това състояние е чистата Празнота и вземайки тази празнота за Брахман, той е неспособен да свидетелства празнотата. Обаче, когато стремящият се продължи към четвъртото стъпало, той започва да поглежда назад към третото стъпало. Бидейки неспособен да види нищо в празнотата на причинното тяло, той се чуди защо Гуруто го е инструктирал да постави крака си на това стъпало на небитие, което изобщо не съществува. Причината е, че щом чистото Съзнание е познато, не може да има и следа от “невежество,” така че човек не разбира какво е състоянието на “забрава.” Веднъж познато, в ума на стремящия се не възниква никаква модификация, освен тази на чистото Съзнание.