Само детето на Гуруто успява да избяга от това вечно въртящо се колело на светското съществуване: Един ден, докато вървят по пътя , Рамананда Свами, Гуруто , и Кабир, неговият ученик, виждат жена да мели жито на верандата на една къща. Виждайки тази гледка, Кабир започна да плаче и когато Рамананда Свами го попита защо, Кабир отговори;

Когато това "Аз съм" бъде уловено в тези постоянно въртящи се колела на това светско съществуване тогава, джива се смачква като брашното на житното зърно и никой не може да избяга. Като чул това, Рамананда Свами завел Кабир до къщата на жената и я помолил да вдигне горния камък за мелене. И там близо до оста се виждаха пет-шест зърна. Тогава Кабир разбра; точно като тези няколко зрънца, онези, които намират убежище при формата на Садгуру * , не са смачкани от тези въртящи се колела на това светско съществуване. Но ако човек не се предаде на Садгуру и се държи далеч от Него поради гордост, тогава със сигурност ще бъде унищожен... "Тя се скарала с търговеца на масло и в резултат на това трябваше да седи на тъмно." Дали няма да е нещо такова?

Попитали Шри Рамана Махарши: „КАК ДА СЕ ОТНАСЯМЕ КЪМ ДРУГИТЕ?“. Отговорът бил: „НЯМА ДРУГИ.“

"Вашата собствена Себе-Реализация е най-голямата услуга, която можете да направите на света."

Единият става три, трите стават пет и петте стават много. Чистото Себе става чрез контакт три (саттва, раджас, тамас) и с тези три възникват петте елемента, а с тези пет - цялата вселена. Това е, което създава илюзията, че тялото е Азът.

Тогава той ми каза: "Шри Рамана Махарши е мой брат. Така че ти си като мой внук. В нашата култура, само дядото трябва да дава подаръци на внука. Не обратното. Следователно, никога не ми носи дарове, като гирлянди и плодове, и никога не ми носи пари!" Той дори инструктира членовете на семейство си: "Никой да не го спира да идва и да го вижда, по всяко време, в който и да е ден". Вдругиден той ми каза: "Ние сме три братя, Рамана Махарши, Дж. Кришнамурти и аз. Ние учим на същата истина, но на различни езици, това е всичко!" Махарадж беше винаги духовния император. Наистина, Махарадж не значи ли крал?

Себереализацията.

Разбира се. Семеен или не, човек може да реализира това Себе; защото То е тук и сега. Ако не беше така, ако То беше постижимо чрез някакво усилие по някое време, както и ако То беше ново и трябваше да се придобива, нямаше да си струва да се преследва. Защото това, което не е естествено, не е и вечно. Но аз казвам, че това "Себе" е тук и сега, и че е единствено.

Умът е дъждобранът.

Да. Работата, извършена с привързаност, е окова, докато работата, извършена с откъснатост, не влияе на вършителя. Дори когато работи, той се намира в уединение. Да се заемеш със задълженията си е истинският намаскар ... а да пребиваваш в Бог е единствената истинска асана.

Ако съдбата ти беше такава, този въпрос нямаше да възникне.

Всичко се случва по Божията воля. Начинът, по който човек се държи в този живот, е предопределен от прарабдха .

Ако можеш да съблюдаваш тишина, без да се захващаш с някое друго преследване, това е много добре. Ако това не може да бъде направено, каква е ползата от това да бъдеш тих, що се отнася до реализацията? Докато човек е заставян да бъде деен, нека не изоставя опитите да реализира Себето.

Нима си роден сега? Защо мислиш за други раждания? Фактът е, че няма нито раждане, нито смърт. Остави на онзи, който е роден, да мисли за смърт и за успокоително за това!

Ти познаваше ли своите роднини преди раждането им, че да искаш да ги познаваш след смъртта им?

Защо мислиш, че си грихастха ? Подобни мисли, например, че си саннясин , ще те преследват дори ако напуснеш като саннясин . Независимо дали ще продължиш живота си в семейството или ще се откажеш от него и ще идеш в гората, твоят ум те последва. Егото е източникът на мисълта. То създава тялото и света и то те кара да мислиш, че си грихастха . Ако се откажеш от светския живот, егото просто ще замени мисълта за грихастха с тази за санняса и обкръжението на семейството с това на гората. Но умствените препятствия винаги ги има. Нещо повече, те нарастват в новото обкръжение. Смяната на обкръжението не помага. Единственото препятствие е умът; той трябва да се преодолее, без значение дали у дома, или в гората. Ако можеш да го направиш в гората, защо да не можеш у дома? Следователно, защо да сменяш обстановката? Можеш да положиш усилия дори и сега, каквито и да са обстоятелствата.

Пречката е в чувството "аз работя". Запитай се "кой работи?" Помни кой си. Тогава работа няма да те обвързва, а ще продължава автоматично. Не полагай усилие нито да работиш, нито да се отказваш; твоето усилие е робството. Което е писано да стане, ще стане. Ако съдбата е отредила да не работиш, няма да имаш работа дори да я преследваш; ако си обречен да работиш, няма да бъдеш способен да я избегнеш; ще бъдеш принуден да се заемеш с нея. Така че остави нещата в ръцете на по-висшата сила; ти не си способен да отказваш или да приемаш по свой собствен избор.

Себето е всичко. Ти отделен ли си от Себето? А може ли работата да продължи без Себето? Себето е вселенско: така че всички действия ще продължат, независимо дали се мъчиш да бъдеш включен в тях или не. Работата ще продължи от само себе си. Затова и Кришна казва на Арджуна, че не е нужно той да си прави труда да убива Кауравите; те вече са били убити от Бог. Не е следвало той да решава да работи и да се притеснява за това, а да позволи на собствената си природата да изпълни волята на по-висшата сила.

Да обръщаш внимание на Себето означава да обръщаш внимание на работата. Понеже се отъждествяваш с тялото, ти си мислиш, че тази работа е извършена от теб. Но тялото и неговите дейности, включително и тази работа, не са отделно от Себето. Какво значение има дали обръщаш внимание на работата или не? Да предположим, че ходиш от едно място до друго място: ти не обръщаш внимание на стъпките, които правиш. Въпреки това след известно време намираш себе си достигнал целта. Виждаш как работата по ходенето протича без да й обръщаш внимание. Това важи и за всички други видове работа.

Наподобява сомнамбулизъм? Точно така. Когато едно дете спи дълбоко и неговата майка го храни, то яде храната също така добре, когато е напълно будно. Но на следващата сутрин то казва на майката: "Мамо, аз не ядох миналата вечер". Майката и другите знаят, че то се е хранило, но то казва, че не е; то не е било в съзнание. Въпреки това, действието е протекло.

Пътник в каруца заспал дълбоко. По време на пътешествието биковете се движат, стоят неподвижни или са разпрегнати. Той не знае за тези събития, но след като се събуди, открива, че се е озовал на различно място. През цялото време той е бил блажено невеж относно случилото се по пътя, но независимо от това пътешествието е завършило. По подобен начин стоят нещата със Себето на човек. Винаги будното Себе може да бъде сравнено с пътника, заспал в каруцата. Будното състояние е движението на биковете; самадхи е тяхното стоене в неподвижност; дълбокият сън е разпрягането на биковете, защото има пълно спиране на дейността, съответстващо на освобождаването на биковете от впряга.

Или нека да вземем примера с киносалона. По време на кино-прожекцията на екрана биват прожектирани сцени. Но движещите се картини не въздействат на екрана и не го променят. Зрителят обръща внимание на картините, а не на екрана. Те не могат да съществуват отделно от екрана, но екранът бива пренебрегван. Така по същия начин Себето е екранът, където картините, действията и т.н. са видени да протичат. Човек осъзнава последните, но не осъзнава съществената важност на първия. По същия начин светът на картините не е отделен от Себето. Независимо дали се осъзнава или не се осъзнава екрана, действията продължават да се случват.

Кино-прожекцията е възможна благодарение на несъзнателни материали. Осветлението, картините, екрана и т.н. са несъзнаващи и затова се нуждаят от оператор, от съзнаващ агент. От друга страна, Себето е абсолютно съзнание и себесъстоятелно. Не е възможно да има оператор отделен от Себето.

Функциите на тялото, изискващи оператор, са извършвани в ума; тъй като тялото е джада или несъзнаващо, необходим е съзнаващ оператор. Понеже хората си мислят, че са дживи , Кришна казва, че Бог живее в сърцето, като оператора на дживите. Всъщност няма джива и няма оператор, така да се каже, извън тях; Себето съдържа всичко. То е екранът, картините, зрителят, актьорите, операторът, светлината, кино салона и всичко останало. Твоето объркване на Себето с тялото и представата за себе си като действащ наподобява това зрителят да се смята за актьор в кино-прожекцията. Представи си актьорът да попита дали е възможно да изиграе сцена без екрана ! Същият е случаят с човек, който мисли за неговите постъпки като за отделни от Себето.

Действията и състоянията са според собствената гледна точка. Гарванът, слонът, змията - всеки от тях използва един орган за две различни цели. С едното си око гарванът вижда и в двете посоки; за слона хоботът служи едновременно като ръка и като нос, а змията вижда и чува с очите си. Независимо дали ще кажеш, че гарванът има око или очи, или дали ще смяташ хобота на слона за "ръка" или "нос", или пък ще наречеш очите на змията уши, това означава едно и също. По подобен начин в случая на джнани будуването спейки или спането будувайки, или сънуването спейки или сънуването будувайки, са едно и също.

Дълбокият сън не е невежество, той е най-чистото състояние на човек; будното състояние не е познание, то е невежество. В съня има пълна осъзнатост, а в будуването - тотално невежество. Твоята истинска природа обхваща и двете и отива отвъд тях. Себето е отвъд знанието и невежеството. Състоянията на сън, съновидение и будуване са само форми, преминаващи пред Себето: те протичат независимо дали ги осъзнаваш или не. Това е състоянието на джнани , в който преминават състоянията на самадхи , будност, сънуване и дълбок сън, подобно на биковете, които се движат, стоят, или биват разпрягани, докато пътникът спи. Тези отговори са дадени от гледната точка на един аджнани ; в противен случай подобни въпроси не биха възникнали.

Именно това е препятствието, което стои на пътя ти. Трябва да се отървеш от представата, че си аджнани , и че тепърва трябва да реализираш Себето. Ти си Себето. Имало ли е въобще момент, в който да не осъзнаваш това Себе?

(Смее се)

И двамата сте прави: ти имаш предвид сахаджа нирвикалпа самадхи , а другият има предвид кевала нирвикалпа самадхи . Във втория случай умът е потопен в светлината на Себето (докато в дълбокия сън умът се намира в тъмнината на невежеството); в този случай субектът прави разлика между самадхи и дейността след събуждане от самадхи. Нещо повече - дейността на тялото, на зрението, на жизнените сили и на ума, както и разпознаването на обекти - всичко това са препятствия пред онзи, който се опитва да постигне кевала нирвикалпа самадхи.

В сахаджа самадхи обаче умът е разтворен в Себето и е загубен. Следователно разликите и препятствията, споменати по-горе, вече не съществуват. Дейностите на такова същество наподобяват храненето на сънливо момченце - процес, който е възприемаем за страничния наблюдател, но не и за детето. Пътникът, спящ в движещата се каруца, не съзнава движението й, защото умът му е потопен в тъмнина. Докато сахаджа джнани остава несъзнаващ своите телесни дейности, защото умът му е мъртъв, разтворен в екстаза на чидананда (блаженство на Себето).

Бележка: Разликата между дълбокия сън, кевала нирвикалпа самадхи и сахаджа нирвикалпа самадхи , може да бъде ясно онагледена под формата на таблица, както е представена от Шри Бхагаван:

Дълбок сън - 1. Умът е жив. 2. Потънал в забрава.

Кевала Нирвикалпа Самадхи - 1. Умът е жив. 2. Потънал в Светлина. 3. Подобно на ведро, вързано за въже и оставено във водата в кладенеца. 4. Следва да бъде извадено чрез другия край на въжето.

Сахаджа Нирвикалпа Самадхи - 1. Умът е мъртъв. 2. Разтворен в Себето. 3. Подобно на реката, вливайки се в океана, нейната идентичност се губи. 4. Една река не може да бъде пренасочена, след като се е вляла в океана.

Умът на Мъдреца, който е реализирал Себето, е изцяло унищожен. Той е мъртъв. Но за страничния наблюдател, той може да изглежда, че притежава ум, също като един мирянин. Ето защо в Мъдреца "аза" има единствено привидна "обективна реалност". Всъщност обаче той не притежава нито субективно съществуване, нито обективна реалност.

Вътрешната тишина е себеотдаване. А това значи да се живее без усещането за его.

Уединението е в ума на човек. Някой може да се намира в центъра на светската шумотевица и все пак да поддържа ума си в съвършен покой; такъв човек е винаги в уединение. Друг човек може да живее в гората и въпреки това да не е способен да контролира ума си. За него не може да се каже, че е в уединение. Уединението е нагласа на ума; човек, привързан към нещата в живота, не би могъл да бъде в уединение, независимо от мястото, което обитава. Човек, който се е откъснал, е винаги в уединение.

Мауна е това състояние, което е отвъд речта и мисленето; това е медитация без умствена дейност. Медитацията е покоряване на ума; дълбоката медитация е вечно слово. Тишината говори непрестанно; тя е постоянният поток на "словото". Тя бива прекъсвана от говоренето, защото думите възпрепятстват това безмълвно "слово". Лекциите могат да забавляват хората с часове, без да ги подобрят. Тишината, от друга страна, е вечна и облагодетелства цялото човечество... Под тишина се има предвид красноречие. Изговорените лекции не са толкова красноречиви като тишината. Тишината е непрестанно красноречие... Тя е най-доброто слово.

Има състояние, когато думите престават и тишината надделява.

Такова изразяване става необходимо само ако има усещане за двойственост.

Откъде знаеш, че не го правя? Нима проповядването се изчерпва с това да издигнеш трибуна и да дадеш високопарна реч пред насъбралите се хора? Проповедта е просто споделяне на знание; това може да бъде направено истински само в тишина. Какво смяташ за човек, който слуша проповед цял час и си тръгва без да е впечатлен от нея, така че да може да промени живота му? Сравни го с друг човек, който се намира в свещеното присъствие и след известно време си тръгва с изцяло променен възглед за живота. Кое е по-добре - да проповядваш на висок глас без резултат или да стоиш тихо, излъчвайки вътрешна сила?

А и как възниква речта? Налице е абстрактно познание, от където егото произлиза. На свой ред то дава начало на мисълта, а тя поражда изговорената дума. Така думата е правнук на първоначалния източник. Ако думата може да произведе ефект, сам прецени колко по-мощно трябва да е проповядването чрез тишина! Хората обаче не разбират тази проста, неукрасена истина, истината за тяхното всекидневно, вездесъщо, вечно преживяване. Истината е тази на Себето. Има ли някой, който да не съзнава Себето? Но хората не обичат дори да чуват за тази истина, докато в същото време са жадни да разберат какво има отвъд и желаят да знаят за рая, ада и прераждането.

Понеже те обичат мистерията, а не истината, религиите им угаждат, така че накрая да ги отведат обратно в Себето. Независимо от използваните средства, накрая трябва да се завърнеш в Себето: тогава, защо да не пребиваваш в Себето тук и сега? За да наблюдаваш или да спекулираш за отвъдния свят е необходимо Себе; следователно, този свят не е различен от Себето. Дори и невежият човек, когато вижда обекти, вижда само Себето.

Ако Себето е осъзнато, няма ум, който да се контролира. Себето засиява, когато умът изчезва. При осъзнатия човек, независимо дали умът е активен или неактивен, само Себето съществува. Защото умът, тялото и светът не стоят отделно от Себето и не могат да останат отделни от Себето. Могат ли те да бъдат друго освен Себето? Когато човек е осъзнат за Себето, защо му е да се безпокои за тези сенки? Как те засягат Себето?

Себето е сърцето, то е самосияйно. Светлината възниква от сърцето и стига до мозъка, който е обиталището на ума. Чрез ума светът става видим, така че ти виждаш света с отразената светлина на Себето. Светът се възприема чрез акт на ума. Когато умът е осветен, той съзнава света; когато не е осветен, той не съзнава света.

Ако умът е насочен навътре към източника на светлина, познанието за обекти бива прекратено и единствено Себето засиява като сърцето. Луната свети като отразява светлината на слънцето. Когато слънцето е залязло, луната е полезна, за да осветява обекти. Когато слънцето е изгряло, никой не се нуждае от луната, макар че нейният диск е видим на небосвода. Така стоят нещата и с ума и сърцето. Умът е полезен благодарение на неговата отразена светлина. Той се използва, за да се виждат обекти. Когато е насочен навътре, той се разтваря в източника на светлина, който сияе от Само Себе си, и тогава умът наподобява луната през деня.

Когато е тъмно, за да имаме светлина, ни е необходим фенер. Но когато слънцето е изгряло, няма нужда от фенера; обектите са видими. Също така, не е нужен фенер, за да видиш слънцето; достатъчно е да насочиш очите си към самосияйното слънце. Така е и с ума - за да се виждат обекти е необходима отразяваната от него светлина. За да се види сърцето е достатъчно умът да бъде обърнат към него. Тогава умът вече не е нужен, а сърцето е самосияйно.

(след кратка пауза) Ако подсилиш ума, този покой ще продължи през цялото време. Неговата продължителност е пропорционална на силата на ума, придобита чрез постоянна практика. И такъв ум е способен да се държи за потока. В този случай, независимо дали е налице ангажираност в работа или не, потокът остава незасегнат и непрекъснат. Това, което създава пречки, не е работата, а идеята, че ти си този, който я върши.

Не и ако непрекъснато поддържаш разбирането, че работата не е твоя. В началото са необходими усилия, за да си го напомняш, но по-късно то става естествено и непрекъснато. Работата ще продължи от само себе си и покоят ти ще остане непокътнат.

Медитацията е твоята истинска природа. Сега ти я наричаш медитация, защото има други мисли, които те разсейват. Когато тези мисли бъдат прогонени, оставаш само ти - тоест в свободното от мисъл състояние на медитация. Именно това е твоята истинска природа, която в момента се опитваш да достигнеш, като отпъждаш други мисли. Сега ти наричаш това отпъждане на другите мисли медитация, но когато практиката ти стане устойчива, истинската природа проявява себе си като истинска медитация.

Да, по време на медитация възникват всякакви мисли. Това е напълно нормално, защото всичко, което стои скрито, е извадено наяве. Ако не се покаже, как може да бъде унищожено? Мислите възникват сякаш спонтанно, но само за да бъдат погасени в процеса, по този начин подсилвайки ума.

В ума заедно с тишината има и Съзнание; това именно е състоянието, което се цели. Фактът, че е формиран въпрос в този момент, без да се осъзнава, че това е Себето, означава, че състоянието не е било устойчиво, а по-скоро случайно.

Думата "потапяне" е подходяща, когато има външно ориентирани тенденции, и когато, следователно, умът трябва да бъде насочен и обърнат навътре. Тогава настъпва потапяне под повърхността на външното. Но когато тишината надделее, без да възпрепятства Съзнанието, къде е нуждата от потапяне? Ако въпросното състояние не е било осъзнато като Себето, усилието това осъзнаване да бъде осъществено може да се нарече "потапяне". В този смисъл може да се каже, че състоянието е подходящо за реализация или потапяне. Тогава последните два въпроса, които зададе, не възникват.

Придържай се към Себето. От каква полза е да мислиш за децата и за твоите реакции спрямо тях?

Това е твоето въображение. Тук, както и всяко друго място, е вътре в теб. Такива игри на въображението трябва да престанат, защото подобни места нямат нищо общо с дейностите на ума. Също така, твоето обкръжение не е просто по твой личен избор; то е там, по стечение на обстоятелствата, и ти трябва да си над тях и да не се въвличаш в тях.

(Веднъж момче на осем и половина години седнало в залата към пет часа вечерта, когато Шри Бхагаван се изкачвал на Хълма. По време на неговото отсъствие, момчето говорило за йога и Веданта на чист, разбираем и грамотен тамилски език, цитирайки свободно думите на светците и свещените писания. След като Шри Бхагаван влязъл в залата, четвърт час по-късно, там царяла само тишина. За двадесетте минути, през които момчето седяло в присъствието на Шри Бхагаван, то не проговорило нито дума, а само се взирало в Него. Тогава от очите му потекли сълзи. То ги обърсало с лявата си ръка и малко след това напуснало мястото с думите, че все още чака Себереализация).

Качествата от неговото последно раждане ясно личат в него. Но независимо от тяхната сила, те не се проявяват освен в един спокоен и неподвижен ум. Всеки знае от опит, че понякога усилието да си спомниш се проваля, докато нещо проблясва в ума, когато той е спокоен и тих.

Или като видиш неговия източник, така че той да изчезне, или като се предадеш, така че той да бъде покосен. Себеотдаването е същото като Себепознанието и всяко от тези включва самоконтрол. Егото се предава, само когато разпознава По-Висшата Сила.

Самсара е единствено в твоя ум. Светът не проговаря с думите "Ето ме мен, светът". Ако правеше това, той щеше да е винаги там, карайки те да го усещаш дори в дълбокия ти сън. Тъй като обаче светът го няма в дълбокия сън, той не е вечен. Тъй като не е вечен, той е лишен от действителност. Понеже няма реалност отвъд Себето, той лесно бива покорен от Себето. Единствено Себето е вечно. Отречението е не-отъждествяване на Себето с не-Себето. Когато бъде отстранено невежеството, което отъждествява Себето с не-Себето, не-Себето престава да съществува - това е истинско отречение.

Само един атма джнани може да бъде добър карма йоги .

Двайта може да продължава да съществува, само докато отъждествяваш Себето с не-Себето. Адвайта е неотъждествяване.

Мислиш ли за Бог, или не, когато го виждаш във всичко? Определено би трябвало да мислиш за Бог, за да Го виждаш навсякъде около теб. Да държиш Бог в ума ти се превръща в дхяна , а дхяна е етап преди Реализацията. Реализацията може да бъде само в Себето и на Себето. Тя никога не може да е отделна от Себето, а дхяна трябва да я предшества. Дали правиш дхяна върху Бог или върху Себето, това е без значение; защото целта е същата. Не можеш да избегнеш Себето по никакъв начин. Искаш да виждаш Бог във всичко, само не и у теб? Ако всичко е Бог, нима ти не си включен към това всичко ? След като ти самият си Бог, нима е чудно, че всичко е Бог? Това е методът преподаван от Шри Бхагавата , а и от други учители. Но дори за тази практика трябва да има наблюдаващ или мислещ. Кой е той?

Да видиш Бог значи да бъдеш Бог. Няма "всичко" отделно от Бог, така че той да може да го проникне. Единствено той е.

Винаги.

Джнана е вечното, непрекъснато, естествено състояние на пребиваване в Себето. За да пребиваваш в Себето е нужно да го обичаш. Тъй като Бог всъщност е Себето, обичта към Себето е обич към Бог; и това е бхакти . Следователно, джнана и бхакти са едно и също.

Точно така - "съноподобно". Това е естественото състояние. Понеже понастоящем си асоцииран с егото, ти смяташ, че естественото състояние е нещо, което нарушава твоята работа. Ето защо преживяването, за което говориш, трябва да се повтаря, докато не осъзнаеш, че то е твоето естествено състояние. Тогава ще разбереш, че джапа е външна, но въпреки това продължава от само себе си. Настоящото ти съмнение се дължи на тази илюзорна идентичност, според която ти си тъждествен с практикуващия джапа ум. Джапа значи придържане към една мисъл до изключването на всички останали мисли. Това е нейното предназначение. Тя води до дхяна , която на свой ред завършва в Себереализация или джнана.

Човек не бива да използва името на Бог механично и повърхностно без да изпитва преданост. За да използва Божието име, той трябва да повика Бог със силен копнеж и да Му се отдаде безрезервно. Само след такова отдаване името Божие остава с него постоянно.

Отдаването е от полза, само когато е извършено при наличието на цялостно познание относно това какво означава истинското предаване. Такова познание настъпва като резултат от изследване и различаване и неизбежно завършва в себеотдаване. Няма разлика между джнана и абсолютното предаване на Бог в мисли, думи и дела. За да бъде съвършено, отдаването следва да бъде безусловно; преданият не може да се пазари с Бог или да изисква услуги, оставил се в Неговите ръце. Такова едно пълно отдаване съдържа всичко; то е джнана и вайрагя , преданост и любов.

Но след като водите се изпарят и се завърнат като дъжд над хълмовете, те отново се спускат във формата на реки и отново попадат в океана; така и личностите по време на своя дълбок сън губят своята отделност, а после се завръщат в зависимост от техните самскари или отминали нагласи. Така стоят нещата и със смъртта; и личността, която има самскари , не се разтваря.

Наблюдавай как дървото, чийто клони са били отсечени, израства отново. Докато корените на дървото са непокътнати, дървото ще продължава да расте. По подобен начин самскарите , които само се потапят в сърцето при смъртта, но не загиват така, стават причина за прераждането при настъпване на подходящо време. Така се прераждат дживите .

Точно както голямото смокиново дърво израства от едно дребно зрънце, така и дживите и цялата вселена с име и форма възникват от фините самскари .

Както една искра произлиза от огъня, така личността произлиза от Абсолютното Себе. Искрата се нарича его. В случая с аджнани , едновременно с възникването си егото се отъждествява с даден обект. То не може да продължи да съществува без такава асоциация с обекти.

Тази асоциация се дължи на аджнана, чието унищожение е крайната цел на собствените усилия. Ако тенденцията за отъждествяване с обекти е унищожена, егото става чисто и се разтваря в източника си. Погрешното отъждествяване на човек с тялото му е дхетма-буддхи или идеята "Аз-съм-тялото". Преди да последват добри резултати, тази идея трябва да си отиде.

Ти съществуваш в сушупти, без да си асоцииран с тялото и с ума, но в другите две състояния ти си асоцииран с тях. Ако беше едно с тялото, как би могъл да съществуваш без тяло в сушупти ? Ти можеш да се отделиш от това, което е външно за теб, но не и от това, което е едно с теб. Следователно, егото не може да е едно с тялото. Това трябва да бъде осъзнато докато си в будно състояние. За да стигнеш до това знание, се изучават трите състояния.

Егото в неговата чистота се преживява в интервала между две състояния или между две мисли. Егото е подобно на червея, който пуска една хватка само след като се е вкопчил в друга. Истинската му природа бива узната, само когато то не се намира в контакт с обекти или мисли. Посредством убеждението, постигнато чрез изучаване на трите състояния - джаграт, свапна и сушупти , ти трябва да осъзнаеш този интервал като непрестанната, неизменна Реалност, твоето истинско Битие.

Сушупти съществува също и в твоето будно състояние. Ти се намираш в сушупти дори и сега. Трябва да навлезеш в него и да достигнеш до него съзнателно в самото будно състояние. В действителност няма влизане и излизане от него. Да осъзнаваш състоянието сушупти в състоянието джаграт е джаграт-сушупти , а това е самадхи.

Аджнани не е способен да остане задълго в сушупти , защото е принуден от своята природа да го напусне. Неговото его не е мъртво и ще се надига отново и отново. Но джнани премахва егото в неговия източник. На моменти може да изглежда, че и при него то се надига, като че ли принудено от прарабдха. Също и в случая с джнани , за всички външни цели, ще изглежда, че прарабдха поддържа или продължава егото, както в случая с аджнани ; налице е обаче фундаментална разлика - когато егото на аджнани се надига (по време на дълбок сън), то е съвсем невежо за неговия източник; с други думи, аджнани не съзнава своето сушупти по време на състоянията на съновидение и будност. Обратно, в случая с джнани надигането или съществуването на егото е само привидно. Като поддържа вниманието си ( лакшя ) винаги насочено към Източника, джнани се наслаждава на своето непрекъснато трансцендентално преживяване, въпреки привидното надигане или съществуване на егото. Такова едно его е безобидно; то наподобява скелета на изгорено въже - макар да притежава форма, то е безполезно за връзване на неща. Чрез постоянно задържане на вниманието върху Източника, егото бива разтворено в него подобно на кукла от сол в морето.

Тялото е кръстът. Исус, синът човешки, е егото или идеята "Аз-съм-тялото". Когато човешкият син бъде разпнат на кръста, егото загива, а това, което оцелява, е Абсолютното Битие. Това е възкръсването на славното Себе, на Христос - Божият син.

Всички извършват самоубийство. Вечното, блажено, естествено състояние е задушено от този невеж живот. Така излиза, че настоящият живот е следствие от убийството на истинското, действително съществуване. Нима това не е самоубийство? Така че защо да се тревожим за убиването и т.н.?

Когато прарабдха бъде изчерпана, егото бива напълно разтворено, без да остане и следа от него. Това е окончателното освобождение ( нирвана ). Докато прарабдха не бъде изтощена, егото ще се надига, какъвто изглежда е случаят с дживанмуктите.

Себереализацията не е нещо, което човек тепърва трябва да постига; тя е вече там. Всичко, което е необходимо, е да се отървеш от мисълта "Аз не съм реализирал".

Тишината или покоят е Реализация. Няма и миг, в който Себето да не е. Докато има съмнение и чувство за липса на реализация, трябва да се правят опити да се отървеш от тези мисли. Те се дължат на отъждествяването на Себето с не-Себето. Когато не-Себето изчезне, остава само Себето. За да се освободи място, достатъчно е да се премахне натрупаното; пространството не е донесено отникъде.

Ти и сега си в това състояние!

Те ще бъдат унищожени, ако останеш като каквото си.

Няма достигане на Себето. Ако Себето трябваше да се достига, това би означавало, че Себето не е тук и сега, а че тепърва трябва да бъде придобивано. Онова, което е новопридобито, ще бъде също така и загубено. То би било непостоянно. Не си заслужава човек да полага усилия за това, което не е постоянно. Така че аз твърдя, че Себето не бива достигано. Ти си Себето; ти вече си Това.

Истината е, че ти не съзнаваш твоето блажено състояние. От това идва невежество, което хвърля едно було върху чистото Себе и помрачава блаженството. Стремежът е насочен именно към премахване на това невежество, което не е нищо повече от неправилно познание. Неправилното познание се състои в погрешното отъждествяване на Себето с тялото, ума и т.н. Това погрешно отъждествяване трябва да си отиде и тогава ще остане единствено Себето.

Следователно Реализацията е достъпна за всички; Реализацията не прави разлика между стремящите се. Самото съмнение в способността да реализираш и идеята "Аз-не-съм-реализирал" са препятствията. Освободи се и от тези препятствия.

Единствено самадхи може да разкрие Истината. Мислите хвърлят було върху Реалността и затова тя не е осъзната в състояния, различни от самадхи.

В самадхи съществува единствено чувството "АЗ СЪМ" и няма никакви мисли. Преживяването "АЗ СЪМ" означава да бъдеш напълно тих.

Настоящото ти преживяване се дължи на влиянието на атмосферата, в която се намираш. Можеш ли да го преживееш извън тази атмосфера? Преживяването е на вълни. Необходима е практика, докато стане постоянно.

Извън ! За кого е вътрешното или външното? Те съществуват само докато има субект и обект. И за кого са тези двете? При изследването, ще откриеш, че и двете се свеждат единствено до субекта. Виж кой е субектът и това ще те отведе към чистото Съзнание отвъд субекта.

Нормалният аз е умът. Той е ограничен, докато чистото Съзнание е отвъд ограниченията и се достига чрез изследване, както е посочено по-горе.

Добиване: Себето е винаги там. Само трябва да премахнеш булото, което възпрепятства разкриването на Себето.

Задържане: След като веднъж го реализираш, Себето се превръща в твое директно и непосредствено преживяване. То никога не се губи.

Удължаване: Не е възможно Себето да се удължи, защото то е такова, каквото е винаги и не претърпява свиване или разширяване.

Оттегляне : Пребиваването в Себето е уединение, защото за Себето няма нищо чуждо. Оттеглянето трябва да е от едно място или състояние към друго. Не съществуват нито едното, нито другото, отделни от Себето. Понеже то е всичко , оттеглянето е невъзможно и немислимо.

Абхяса не е нищо повече от превенция на нарушаването на присъщия покой. Ти винаги си в твоето естествено Състояние, независимо дали практикуваш абхяса или не... Да останеш като каквото си, без въпроси или съмнения, е твоето естествено Състояние.

За да се показват сиддхи , трябва да има други, които да ги разпознаят. Това означава, че този, който ги показва, не притежава джнана . Следователно, не си струва да се мисли за сиддхи ; трябва да се цели и постигне само джнана .

Да, и това е най-голямата помощ, която можеш да окажеш на другите. Онези, които са открили велики истини, са го направили в тихите дълбини на Себето. Но всъщност няма "други", на които да се помага, защото Реализираното Същество вижда само Себето, подобно на златаря, който вижда само златото, докато отлива различни бижута от злато. Когато се идентифицираш с тялото, има имена и форми. Но когато трансцендираш телесното съзнание, "другите" също изчезват. Реализираният не вижда света като различен от Себе си.

Няма "други", с които да се смесят. Себето е единствената Реалност.