Кой е този “aз”? Някога живеел един човек на име “Гомаджи Ганеш”, който живеел в град, наречен Андхери. В един момент, този човек създал обичай в Съда, че никаква заповед или документ не могат да бъдат приети като законни, освен ако не носят печат с неговото име върху тях, заедно с думите “Месинговата Врата.” От този момент нататък, всички служители на този град приемали един документ като законен, само ако носи печата на “Гомаджи Ганеш, Месинговата Врата.” Тази процедура за правенето на документи законни, продължила за дълго време, докато накрая печатът официално станал част от правната система на града Андхери, и никой никога не попитал кой е този “Гомаджи Ганеш”. С течение на времето се случило така, че един ден, важен документ, който не носел официалния печат на “Гомаджи Ганеш, Месинговата Врата” бил цитиран като доказателство в дело, заведено в Съда. С изключение на факта, че този документ нямал официален печат, той бил иначе напълно законен, според всички други правни въпроси и обикновени процедури. В един момент от делото, било повдигнато възражение, че документът не трябва да бъде приеман като доказателство, тъй като не носел официалния печат на “Гомаджи Ганеш, Месинговата Врата.”
В този момент, един смел човек, който бил страна по делото, оспорил пред съдията, че документът бил напълно валиден, защото носил всички съответни подписи на настоящите правителствени служители. Той оспорил: “Защо този документ не е допустим, ако иначе е напълно законен, с изключение на това, че не носи печата на Г-н Гомаджи Ганеш?” Така, той поставил под съмнение законосъобразността на самия печат. Затова, законосъобразността на печата била поставена под въпрос. До този ден, никой не се осмелявал да предяви този въпрос пред Съда. Тъй като сега бил повдигнат за пръв път, било решено, че трябва да бъде взето решение относно законосъобразността на този печат. От любопитство относно това, как процедурата на печата на “Месинговата Врата” е била въведена, самият съдия взел въпроса в ръце за разследване. Когато неговото разследване било завършено, той открил, че преди много години, един човек без конкретно обществено положение, Г-н Гомаджи Ганеш, се е възползвал от зле управляваното правителство от негови дни и поставил своето собствено име върху печат, който трябвало да се използва за всички официални документи.
Оттогава нататък, всички правителствени служители просто продължили сляпо да следват традицията. Всъщност, съдията открил, че Г-н Гомаджи Ганеш бил човек без каквото и да е значение, който нямал никаква власт. Когато съдията направил това откритие, било взето решение от Съда, че печатът вече не е необходим за правни документи. От този ден, на печата било гледано с присмех. По същия начин, ние трябва да изследваме относно чувството за “аз,” и как то упражнява контрол над всичко с печата на “аз” и “моето,” точно както печатът на Г-н Гомаджи Ганеш, описан в горната история. Общо правило или принцип в природата е, че ако две неща са комбинирани, е произведено някакво ново трето нещо.
Например, чрез контакта на парче конец с цветя, е произведен гирлянд, който преди това не е съществувал. Дори имената на родителските обекти, чиито контакт е бил отговорен за производството на гирлянда, изчезват, веднага щом гирляндът се появи. Тогава гирляндът става известен със собствения си етикет. Етикетите “цветя” и “конец” изчезват, и се използва новото име “гирлянд”, а с това ново име се случват по-нататъшни действия. При контакт на земя и вода, възниква кал, когато етикетите “земя” и “вода” изчезнат. По същия начин, камъни, тухли, кал и зидар се събират, и трето нещо наречено “стена” стои пред нашите очи, докато камъните, тухлите, калта и зидарят просто изчезват от нашия поглед. Именно чрез едновременното идване на Знание и Невежество, възниква особено нещо, наречено “интелект”, а именно чрез този “интелект” се появява контактът със света. Злато и златар се събират и произвеждат трето нещо, което се появява пред нашите очи като украшение. Украшението е видяно, а златото и златарят са забравени. В интерес на истината, ако някой се беше опитал да открие дали има такова нещо като “украшение” в златото, той не би видял нищо друго освен злато.
Ако кажем на някой да донесе украшение без да докосва златото, какво би могъл да донесе? Нещото, което наричаме украшение, просто би изчезнало. По същия начин, от обединението на Брахман и Мая (Илюзия), крадецът, наречен “аз” е дошъл, гордо казвайки “аз,” и вирвайки носа си, е обявил върховна власт и над Брахман, и над Мая. Този “аз” или его, е син на безплодна жена (Мая), който се опитва да установи неограничена власт над цялата вселена. Ако наблюдаваме родителите на този “аз,” е ясно, че за тях е невъзможно да дадат раждане на такова дете. Майката на детето е Мая, която не съществува. От утробата на тази Мая, е излязъл “азът”. Предполага се, че е бил създаден от “Жизнената Енергия.” Все пак тази Жизнена Енергия (Брахман) няма пол, и дори не претендира да притежава чувство за “вършителство,” така че читателите могат да си представят какъв вид “аз” е това.
Както е описано по-горе, съществуването на “аз” е само на думи. Обаче, както Г-н Гомаджи Ганеш, той обявява името си навсякъде като “аз.” Той обикаля наоколо, казвайки “Аз съм мъдър, аз съм велик, аз съм малък,” през цялото време, забравяйки откъде е дошъл. Вместо това, той започва да величае себе си като “аз,” както котаракът, който поглъща мляко със затворени очи, без да осъзнава пръчката, която е готова да го удари отзад. Веднага щом той приеме право или привилегия, той също трябва да приеме отговорността, която върви заедно с това. Щом човек казва: “Аз съм извършителя на определено действие,” този “аз” трябва да се наслаждава на плодовете на такова действие. Удоволствието и страданието от плодовете или резултатите от действие, са свързани със самото действие и с отъждествяването като извършител. В действителност, не съществува такова нещо като “аз.” Цялото вършителство, което е мотивиращата сила зад “аза” се съдържа единствено в Брахман.
Обаче, Брахман е толкова брилянтен, че в момента, в който открие някой, който се гордее с “вършителство,” той стоварва цялата отговорност за действията върху главата на този “аз” и остава непривързан. Затова бедният “аз” е обречен да се върти на колелото на раждане и смърт. В примера за гирлянда, споменат по-горе, името “гирлянд” се появява след като имената “цветя” и “конец” са били забравени. Когато гирляндът изсъхне, никой не казва, че цветята са изсъхнали, те казват, че гирляндът е изсъхнал, или ако конецът се скъса, казват че гирляндът се е скъсал. Това показва, че “вършителството” на оригиналния обект е наложено върху третия обект, поради гордостта или отъждествяването с обекта. По същия начин, серия от нещастия удря несъществуващия “аз.” Ако човек иска да се освободи от това нещастие, той трябва да изостави “аза.” Обаче, преди да бъде изоставен, човек трябва да открие къде точно пребивава този “аз.”
Само когато открием “аза,” ние можем да говорим за това да го изоставим. Стремящият се трябва да започне търсенето на този “аз” в неговия или нейния собствен център. Той никога няма да бъде открит извън нас. Във всяко човешко същество, това чувство за “аз” или его, и “моето,” чувството за притежание, изпълва човек догоре. Всички действия в света са извършвани по силата на това его и чувството за “мое.” Предположението за “аз” се приема за даденост от всички човешки същества. Обаче, всички действия могат да бъдат извършвани без това его или чувството за “мое.” Как това може да бъде направено ще бъде видяно по-късно. Понастоящем ние ще обсъждаме само това чувство за “аз” и “моето.” За да проследим този “аз”, нека първо разгледаме нашето собствено Физическо Грубо Тяло, което ни изглежда толкова близко. След като го анализираме, нека видим дали този “аз” може да бъде намерен някъде в това тяло.
Първото тяло – Физическото Грубо Тяло
Какво е тялото? То е общ сбор от части (крайници и органи) като ръце, крака, уста, нос, уши, очи и т.н. Сборът от тези части е наречен “тялото.” От тези различни части, нека открием коя от тях е “аз.” Можем да кажем, че ръката е “аз,” но ако бъде отрязана, никой не казва: “Аз бях отрязан” или “Аз бях изхвърлен.” Да предположим, че очите ослепеят. Никой не казва: “Аз изчезнах,” или ако стомахът е подут, никой не казва: “Аз съм изпълнен.” Не, вместо това човек казва “ръката ми е отрязана,” или “очите ми ослепяха,” или “стомахът ми е разширен.” Всички тези части са назовани като “мои.” Не само това, но и самото тяло, което е сбор от всички тези части, е назовано също като “моето тяло.” Поглеждайки по този начин, лесно може да бъде видяно, че този, който твърди, че е собственик на всички крайници, и дори на самото тяло, е наистина някой, който е съвсем различен от тялото, което той нарича свое собствено.
Посочихме по-горе, че “азът” не е някаква част или някой от крайниците на грубото тяло, и че всички крайници са считани като “мои.” Има установена основна истина или максима, която гласи, “Където ‘азът’ не съществува, не може да съществува нищо, което може да бъде наречено като ‘мое’.” От тази максима следва, че тялото и крайниците в действителност не принадлежат на “мен,” тъй като няма никакъв “аз”, който пребивава там. Същата максима се прилага, ако “аз” не пребивавам в къщата на съседа, може ли къщата на съседа, или нейното съдържание, или принадлежащи части, да ми принадлежат? Ако човек иска да провери истината на максимата “Където няма аз, не може да има нищо мое,” той само трябва да отиде в къщата на съседа и да каже: “Аз съм господар тук и жената на това домакинство също е моя.” Ако се опиташ да покажеш чувството ти за “мое” на съпругата в тази къща, и започнеш да правиш придвижвания към нея, ти бързо ще видиш какъв вид преживяване ще получиш. Истинският господар на къщата би те ударил толкова силно, че ти бързо би осъзнал: “Аз не съм господаря тук и тя не е моя.” По същия начин, когато “азът” не може да бъде проследен никъде в тялото, тогава как може да бъде казано, че крайниците на тялото и неговите склонности, принадлежат на “мен”. Ако все още настояваш да го наричаш твое собствено, разбери защо, и също така се вгледай внимателно в състоянието на всички човешки същества, които гледат на техните тела, като техни собствени и действат съобразно с това.
Човешкото същество забравя своето Истинско Себе и не разбира кой наистина е той. Следователно, той трябва да има много раждания в много видове. Понякога той става червей и умира в лайно. Понякога става вол и бива впрегнат, въртейки се пак и пак в мелница. Понякога става магаре и работи усилено, въргаляйки се в купчина боклук. Колко такива нещастия трябва да се изстрадат е почти невъзможно да се опише. След изстрадването на раждания във всички други видове, накрая човек получава добрия късмет да бъде роден като човешко същество. Това раждане в човешкото тяло е уникално, тъй като има капацитета за по-висок интелект и различаване, така че да познаем Бог, “Върховното Себе.” Ако погледнем тялото на човешкия вид, то може да бъде сравнено с облечен герой във вулгарна игра по време на периода на фестивала Шимга. Този герой може да бъде описан по следния начин: Лицето на героя е намазано с черна боя, тялото е облечено в дрипи с гирлянд от обувки около врата му, а над главата му се държи чадър, направен от обувки. След това, този герой е седнал на магаре и е поведен в шествие по улиците, придружено от различни странни звуци. По ирония на съдбата, този герой се гордее да бъде център на такова унизително шоу и поздравява хората по улицата. По същия начин, тялото на човек също е особена част от това преминаващо шоу. Цялата красота на лицето трябва да бъде концентрирана в носа и очите. Ние казваме, че един мъж е хубав, или една жена е красива, ако имат хубав нос и хубави очи. Обаче, какво е носът, освен една тръба за изхвърляне на назален секрет?
Устата е като плювалник, изпълнен със слюнки и храчки. Стомахът прилича на канализационна инсталация на някой град. На тялото е дадено някакво уважавано име, но то е само натрупване на кости, плът и кръв. Намерението на Върховното Себе е да събуди човешкото същество, като го унижава и го прави нещастен с тялото. След това То кара човешкото същество да плаче на глас за щастие и да се скита във всички посоки в търсенето му. Въпреки това, човешкото същество смята, че тялото е велик дар и с радост го описва с цветущ език. Носът, който е една тръба за слуз, се сравнява с пъпката на някое красиво цвете. Очите, които са места за изобилно изтичане, са наречени лотосови очи. Лицето, с уста като плювалник пълен със слюнка, е наречено лунно лице, а ръцете и краката, които са като изкривени клони на дърво, са наричани като лотосови ръце и лотосови нозе! Човешкото същество гледа на този вид поведение като нормално и показва глупостта си безсрамно.
Обаче, Великият Господ е дал чудесно нещо, наречено “висшият интелект”, дори на този “Шимга” герой на човешкото същество, което Той не е дал на никой друг вид. Целта на този дар на висш интелект е човешкото същество да може да осъзнае “Божествената Природа на Себето” и да сложи край на това унизително шоу. Обаче, човешкото същество злоупотребява с този велик дар на интелекта. Той гледа на канала като на Ганг и на тялото като Бог, и само го глези допълнително. Човешкото същество прекарва много от времето си, украсявайки физическото тяло. Вземайки това тяло за “аз,” той след това влиза в контакт с женско тяло и започва да нарича този човек негов. След това той започва да влага чувството за “мое” или притежание над това женско тяло. Благодарение на контакта на този “аз” с това, което е “мое,” са родени много деца и се появява цяло семейство. Накрая семейството бива разбито, а бедният човек страда от подигравки. Тази история е описана подробно в книгата Дасбодх от Шри Самартха Рамдас. Препоръчително е знанието в тази книга да бъде проучено и разбрано.
Установихме, че “азът” не може да бъде проследен никъде в тялото. Също така е факт, че тялото не е “мое.” Тогава на кого принадлежи тялото? Кой е “собственикът” на тялото? Петте елемента (Земя, Вода, Светлина или Огън, Въздух или Вятър, и Пространство или Небе) имат правото на собственост върху това тяло. След като тялото загине, всеки от тези елементи взема своя собствен дял, като по този начин унищожават тялото. Тялото е пакет от тези пет елемента. Аналогично, то е като дрехи, които са били завързани в пакет, и сега са отнети от съответните им собственици, и дори платът, в който пакетът е бил опакован, също е отнет. Как тогава може да остане нещо, наречено “пакет”? Дори не е останало нещо, което може да бъде видяно.
По същия начин, щом тялото, което е съставено от петте елемента, е разопаковано и разпръснато обратно в тези пет съответни елемента, не остава обект като тялото. Изследвайки по този начин, ние можем да видим, че “аз” не съм в тялото, нито тялото ми принадлежи. Този тип тяло, състоящ се от пакет от петте елемента, не може да поддържа никаква гордост за “аз” или “его”. Нито пък може да поддържа взаимоотношенията, които съществуваха поради отъждествяването с тялото, като раждане и смърт, или шестте страсти (алчност, гняв, желание, омраза, жадуване и гордост), които засягат тялото. Те не могат да бъдат свързани с никакво “мен,” като “мои.” Тялото може да бъде в състояние на детство, или младост, или старост, или тялото може да бъде тъмно, светло, красиво или грозно. То може да бъде заразено с болест, може да се скита безцелно, ходейки на свещени места на поклонение, или може да бъде неподвижно в самадхи. Всички тези нагласи, свойства и модификации принадлежат на тялото, но “азът” е отделен от всички тях.
От анализа на физическото тяло, научихме, че “азът” е отделен от всички негови качества. Освен това лесно можем да видим, че красивото сладко хубаво бебе на някой друг няма стойност за нас, в сравнение с нашето собствено тъмно набито момче, което има белези от шарка и течащ мръсен нос. Ние не страдаме, ако сладкото дете на някой друг умре, колкото страдаме, ако нашата износена стара обувка се изгуби. Причината за това е, че ние нямаме същото чувство за “притежание” или “мое” към другия човек. Щом човек разбере, че някакво конкретно нещо не е “мое,” и че то принадлежи на някой друг, той става безразличен към това нещо. Той дори постепенно започва да не харесва това нещо, което принадлежи на “някой друг” и след това то е лесно отхвърлено. Разбери ясно, че тялото не е “мое,” то принадлежи на петте елемента, и че е собственост на някой друг. Когато разбереш това, какъвто и вид свойства да притежава тялото, как това те засяга? Така че, нека оставим физическото тяло и да продължим напред. Обаче, да оставим тялото не означава да бъде бутнато в кладенец или да бъде провесено с примка около врата. Ние го оставяме, като го проникнем и чрез придобиване на фактическото знание за него. Когато тялото е познато като това, което то наистина е, завладяващият интерес към него утихва и ние можем да отстъпим отвъд него и то е автоматично отхвърлено. Ако тялото е целенасочено унищожено физически, тогава човек определено се преражда отново и отново. Пълното отричане на тялото се постига само чрез различаване на Реалното от нереалното. Чрез използване на различаване, докато човек има човешкото тяло, той естествено стига до състояние на отричане и вместо тялото да се превръща в причина за прераждане, то има капацитета напълно да освободи човек от цикъла на раждане и смърт.
Има пет вида разтваряне. Два са на нивото на тялото, два на нивото на вселената, и един чрез различаване. Те са: 1) Ежедневно разтваряне или разтварянето на дълбокия сън. 2) Разтваряне чрез смърт. 3) Разтваряне на създателя и сътворението (Брахма Пралая). 4) Разтваряне по време на много епохи или калпи (Калпа Пралая). 5) Разтваряне чрез съзерцание или различаване
От тези пет вида разтваряне, всеки е запознат с двата вида разтваряне, свързани с тялото или ежедневно разтваряне, които са дълбокия сън и разтварянето на смъртта. В дълбок сън, целият свят, включително нашето тяло са разтворени. Обаче, при събуждане, тялото и светът присъстват точно както са били преди заспиване и всички действия започват отново, точно както преди. Разтварянето чрез смърт е същото като разтварянето чрез дълбок сън, обаче, след смъртта, при липсата на Себе-Познание, съществото трябва да вземе ново тяло в съответствие с неговите действия (карма) и умствена наклонност. В новото тяло, действията като ядене, спане, чифтосване и страх, се случват според впечатленията останали от предишни животи.
Над телесното ниво, на вселенското ниво, има два други космически вида разтваряне. Първото е разтварянето в края на живота на Твореца и неговото Сътворение (Брахма Пралая). Второто е разтварянето, което се случва в края на една епоха или “Калпа” след като много такива Творци и техните Сътворения са дошли и са изчезнали (Калпа Пралая). С тези два вида разтваряне, нов “Творец,” или нова “Калпа” започват, а “Сътворението,” което е било латентно за известно време, се издига с подновена сила и активност и започва отначало. По този начин, колелото продължава да се върти, издигайки се и залязвайки на фиксирани периоди. Човек може да види от описанията на тези четири вида разтваряния, дадени досега, че телата не могат да бъдат окончателно разтворени във всички тях. Обаче, резултатът от разтварянето чрез различаване или съзерцание е много мощен и уникален. При този вид разтваряне, тялото не само е разтворено докато живее, но също и след смъртта, а когато стане окончателно разтворено, то няма да се издигне отново.
Да предположим, че има играчка змия, лежаща наоколо, която е направена от гума. Едва когато човек разбере, че тя е направена просто от гума, страхът от змията напълно ще изчезне. В противен случай, чрез затваряне на очите или слагане на змията в кош, страхът утихва. Обаче, в този случай, веднага щом очите са отворени или кошът е отворен отново, страхът се завръща. Да предположим, че някой изхвърля гумената змия, а някой пакостлив човек отново я хвърля пред страхливия. Той отново ще бъде потресен. За да избяга от змията, човек отива в дълбок сън, обаче той отново ще види змията веднага щом се събуди. Да предположим, че той стане опиянен от напитка или е изпаднал в безсъзнание от хлороформ, за да накара змията да изчезне. Отново, веднага щом ефектът от напитката или анестезията изчезне, змията отново е там. Това показва, че изкореняването на страха от змията чрез всяко от описаните средства е само временно и не трае. Как тогава той може да бъде освободен от страха от змията? Единственото лекарство, което може да те отърве от страха от змията, е да се знае със сигурност, че тя е направена просто от гума.
Щом това знание изгрее, тогава дори ако неговите очи виждат змията или ако някой иска да го уплаши с нея, няма причина за страх. По същия начин, когато човек знае коректно какво точно е това тяло, гордостта от него и чувството за “мое” относно него изчезват и то е автоматично отречено. Това е, което се нарича “разтваряне чрез съзерцание.” Този, който умира с тази сигурност в съзерцанието, е свободен от цикъла на раждания и умирания. Обаче, трябва да се приеме за даденост, че този, който умира “несъзерцавайки,” умира само за да бъде прероден. По силата на “разтварянето чрез съзерцание,” нещото е видяно като че ли е било без значение, независимо дали е там или не е там. При другите видове разтваряне, дори ако нещото е скрито от погледа, то като че ли все още съществува. Самартха Рамдас следователно твърди, че единствено “съзерцанието” (Вичара) е това, което прави човешкото същество цялостно и му носи задоволство в живота. След задълбочено изследване, “азът” не можеше да бъде открит, когато физическото тяло беше анализирано с процедурата на “разтваряне чрез съзерцание.”
Второто тяло – финото тяло
Сега ще използваме същия процес на “разтваряне чрез съзерцание” в опит да проследим “аза” във финото тяло. Нека да изследваме и да видим дали този крадец, наречен “аз”, може да бъде открит някъде във финото тяло. Първо, нека да разберем какво е финото тяло.
Финото тяло се състои от комитет от седемнадесет члена. Те са: 1. Петте сетива на действие (ръце, крака, уста, гениталии и анус), 2. Петте сетива на знание (очи, уши, нос, език и кожа), 3. Петте прани или жизнени дихания (вяна ваю, която доставя течни хранителни материали в тялото, самана ваю, която се намира в пъпа, удана ваю, която се намира в гърлото, апана ваю, която се намира в червата и прана ваю, която е това, което вдишваме и издишваме), 4. Умът (Манас) и 5. Интелектът (Буддхи)
Каквито заповеди, които този комитет на финото тяло издава, се извършват от грубото тяло. “Полето на властта” на финото тяло е много обширно, така че при провеждане на цялостно изследване, е възможно тук да се открие този неуловим “аз”, тъй като той има силна страст за предявяване на власт. Когато започнем нашето изследване на финото тяло, ние откриваме, че “азът” поставя своя печат за “мое” също и тук. Каквото е намерено тук, е означено като “моите сетива,” “моите прани,” “моят ум,” “моят интелект.” Обаче, при по-внимателно изследване, никога никакъв такъв звук като „аз съм интелекта” не е чут. Този “аз” се перчи наоколо като “собственика” тук също и във финото тяло, но никъде не може да бъде намерен. Така, според същите разсъждения, използвани по-рано, че “Не може да има нищо, което мога да нарека ‘мое’, където ‘аз’ не присъствам,” финото тяло, нито някой от неговите колективни членове (сетивата, праните и умът или интелектът) не могат да бъдат “мен.”
Може да бъде повдигнато възражение към тази логика “Където аз не съм, не може да има нищо, което мога да нарека мое собствено.” Например, Крал Джордж V-ти не присъства в Шолапур. Тогава следва ли, че Шолапур не е под негово владение? Отговорът на това възражение е следният: Най-малкото има индивид, който се нарича Джордж V-ти, и дори ако той живее другаде, той може да има владение в Шолапур, въпреки че понастоящем той не е там. Обаче, този “аз” е “не-съществуващ,” и като “Г-н Гомаджи Ганеш” от примера по-рано, разрастването на неговата арогантност и невежество е останало неизследвано, а този “аз” претендира за власт и тук във финото тяло. Когато “азът” не може да бъде проследен, как може да има нещо, за което може да се претендира като “мое”, което да бъде поддържано от финото тяло?
Финото тяло е като фин копринен възел. Въпреки че е по-трудно да развържеш финия копринен възел със съзерцание, отколкото при грубото тяло, за стремящия се все още е необходимо да полага усилия, за да го развърже. Щом възелът е развързан и остане отворен за цялостно изследване, финото тяло е автоматично отречено. Важно е да се разпознае, че самото фино тяло е семето на раждане и смърт, което е с природата на желание. Ако това семе е опечено само веднъж на “Огъня на Знанието,” то може да изглежда непроменено, но дори ако някога е засято, за него няма надежда да покълне.
Тук може да се появи съмнение, че ако както грубите, така и фините тела са отхвърлени, а отношението на гордостта като “аз” и “мое” също изчезва, не е ли възможно действията на тялото или да спрат, или да не бъдат извършвани ефикасно? Съмнението може да бъде премахнато по следния начин: Да предположим, че някой държи една вещ в шкаф, защото той е с впечатлението, че тя е направена от злато. Обаче, в даден момент той открива, че вместо от злато, тя всъщност е направена от месинг. С това разпознаване, той може да избере или да го остави в шкафа, или да я премести и да го държи навън. Привързаността му към него или ще изчезне, или ще намалее значително, и това е факт. По същия начин, ако гордостта от притежанието на тялото като “мое” се игнорира, нищо ценно няма да бъде загубено.
Светецът Тукарам е казал, “Нека тялото да живее или да умре, аз имам пълна вяра в моята Себе Природа.” Ако стремящият се постигне това ниво на убеждение, се появява отношението: “Когато човек преживява ‘Блаженството на Брахман’ (Брахмананда), кой го е грижа за тялото?” Когато това отношение се появи, това е истински похвално. Едно куче веднъж отхапало парче месо от прасеца на Светеца Кабир. Кабир просто казал: “Или кучето знае, или плътта знае. Всичко е възможно.” Какво би могло да бъде усещането на хората наоколо, при чуването на това от Светеца Кабир, който е бил велик поклонник? Стремящият се може лесно да види степента на отреченост, която Светецът Кабир е постигнал. Той напълно е разбрал, че плътта е, която е била засегната, а не неговата Истинска Природа.
Въпреки че разбирането, че Себето остава незасегнато, както е било преживяно от Светеца Кабир, а също и от Светеца Тукарам, когато той загубил цялото си семейство, в началото стремящият се може да не получи същото чувство за непоколебим екстаз в себе си, когато първоначално се заема с търсенето на “аза.” Ако по Милостта на Бог такова блаженство те обземе, ти може да кажеш, “Какво са всички тези светски притежания в края на краищата?,” и никога няма да почувстваш нуждата да задаваш такива безсмислени въпроси като “Ще бъде ли моето домохазяйство движено правилно?” На този етап, ти ще си развил такова безразлично отношение, че ще кажеш, “Нека каквото трябва да се случи, да се случи, и нека каквото трябва да си отиде, да си отиде.”
Обаче, ако стремящият се разбира интелектуално, което е по-лесно от преживяване на Себето, той повдига въпроса: “След като Знанието на Себето е постигнато, а властващата гордост на тялото и ума е изоставена, могат ли светските дейности на човек все още да бъдат извършвани?” За да го утеши, Садгуру отговаря: “Скъпи мой, разбира се, дори след осъзнаване на пълната безполезност на тялото и ума, човек може да създаде семейство и да има деца без да намесва гордостта на тялото и ума. Всъщност, тези неща могат да бъдат обгрижвани много добре. Всички съответни задължения, които човек е извършвал по-рано, все още могат да бъдат старателно извършвани.”
Можеш да попиташ, как е възможно това? Разбери чрез този пример: Погледни поведението на гледачката на пеленачето без майка. Тя гледа детето, носи го наоколо, успокоява го ако плаче и се грижи за здравето му, ако се разболее, точно както би постъпила, ако тя беше истинската майка на детето. Ако тя харесва детето, дори го целува с любов. Докато извършва цялата тази работа, тя дори няма чувството, че детето е нейно собствено! Въпреки всичко, което тя прави за детето, ако бащата на детето я уволни, тя веднага си взема нещата и излиза от къщата. По време на напускане на позицията си, тя нито е щастлива, ако детето трябваше да е на нейните плещи, нито е тъжна, ако детето трябваше да умре. Причината за това отношение е, че тя няма чувство за “мое” по отношение на детето. Обаче, не може да бъде казано, че тя не е изпълнила задължението си както трябва поради липсата на това чувство за “мое.”
Нека да разгледаме друг пример. Да вземем случая на попечител, който управлява имот на непълнолетен на стойност от много милиони рупии. Неговата липса на чувството за “мое” не пречи на неговото задължение, и той е управлявал имота на непълнолетния много ефикасно. Ако задължението не е изпълнено както трябва, попечителят е отговорен и със сигурност ще понесе последствията. Попечителят няма чувството, че имотът е “мой” и следователно не е засегнат ако имотът увеличи стойността си, или дори ако е решено в съдебно производство, че имотът всъщност дори не принадлежи на непълнолетния. Неговото задължение е да се грижи внимателно за имота, докато той е под негово ръководство. Накратко, за да бъдат извършвани правилно задълженията на човек, не е необходимо човек да има чувството за “аз” или “мое”, докато ги извършва. Точно по същия начин, грубото и финото тяло образуват вързоп, който се корени в петте елемента, и той е даден като “нещо за спомен”, което е поверено на човешкото същество.
Като попечител, ти трябва да се грижиш за вързопа по най-добрия възможен начин. Ако пренебрегнеш тази отговорност, ти със сигурност ще понесеш последствията под формата на загуба на здравето, както на тялото, така и на ума. Ако попечителят управлява имота на непълнолетния ефикасно и гледачката се грижи за детето много добре, в замяна те получават заплатите си. По същия начин, ако се грижиш добре за твоите тяло и ум и ги поддържаш в здравословно състояние, ти също получаваш възнаграждение под формата на радост. Здравото тяло определено е полезно при търсенето на Върховната Истина.
Цялото това изпълняване на задълженията на човек, трябва да се постигне без чувството за “мое.” С това отношение, дори ако тялото стане дебело или слабо, или живее или умира, няма възгордяване или оплакване. Ако попечителят на имота на непълнолетния се отклони от чувството за “мое” и претендира за собственост, и си присвои незаконно този имот, той ще бъде вкаран в затвора. В случая на духовна практика, отъждествяването с тялото означава забравяне на Себето или убиване на Себето. Надеждата за освобождение се отдалечава от този, който е обвързан с идеята да бъде тяло, въпреки че всъщност, той не е нищо друго освен Себето.
От горната дискусия, може да бъде разбрано, че обичайните задължения и действия на тялото и ума, трябва да бъдат изпълнявани по правилен начин, и че не е необходимо да създаваш чувство за “собственост,” или концепция за “мое” във връзка с тях. Задълженията на попечителя и гледачката, докато извършват отговорностите си, не изискват от тях да имат някакво чувство за притежание, а техните задължения се извършват съвсем нормално. По същия начин, задълженията на човешкото същество могат да бъдат извършвани, без да се възприема чувство за притежание или някаква концепция за “мое” във връзка с физическото или финото тяло.
Третото тяло – причинното тяло
Да предположим, че сме изгубили концепцията за притежание на грубото тяло, както и на финото тяло, и признаваме факта, че вързопът принадлежи на странник. Все пак трябва да открием отговора на въпроса “Кой съм аз?” или “Къде съм аз?” Нека сега да прегледаме определението за причинното тяло. Какво е причинното тяло? Веднага щом влезем тук, навсякъде има пълен мрак. Възможно ли е това мрачно невежество да е мястото на пребиваване на този “аз”? Със сигурност изглежда, че това е главният му щаб. Изглежда невежеството е основното свойство или качество, което му принадлежи. Със сигурност има някаква надежда за намирането на неуловимия “аз” тук. Нека да видим.
Тук се движим като че ли го търсим със завързани очи, а “азът” не може да бъде открит никъде в причинното тяло. Тук “азът” сякаш дори се е отказал от чувството си за “мое.” Сякаш няма нищо, което да бъде наречено “мое” на това място. Всичко изглежда абсолютно тихо. Този “аз”, който силно провъзгласява “аз, аз” толкова арогантно в грубото и финото тяло, изглежда напълно тих тук. “Азът” сякаш играе на криеница, за да не бъде хванат от този, който го търси. В причинното тяло, “азът” изглежда се е окопал в окоп от мрак, така че този, който извършва търсенето, да падне вътре и да бъде принуден да прекрати своето търсене.
Драги стремящи се, не се безпокойте. Садгуру стои зад вас както и пред вас и Той ще ви преведе сигурно през този окоп на мрака. Много образовани и учени хора обърнаха гърбовете си в този момент и изоставиха своето търсене, изгубвайки вяра в ръководството на Садгуру. За теб обаче, няма причина да изоставяш своето търсене като тях. Ти имаш водач, който е много способен Учител, Самартха Садгуру. (Самартха означава “Могъщият”, който знае собственото си значение в най-висшия смисъл.)
След като се стабилизираш в тази тъмнина на причинното тяло и твърдо установиш нозете си там за определен период от време, тихо се чува глас, който казва: “Аз съм свидетеля на това невежество.” С това възниква някакъв кураж, който дава надеждата за хващане на крадеца, наречен “аз.” С разпознаването на този глас, който казва, че е свидетелят на невежеството, идва и мисълта: “Този крадец е някъде тук. Той може да е близо или малко по-напред, но той свидетелства невежеството отнякъде наблизо.” Тук търсенето приема формата на постоянно наблюдаване. Как се прави това ще бъде обсъдено в следващата глава. Свидетелстването, което продължава, се случва отвъд празнотата на причинното тяло, от позицията на великото причинно тяло (тялото Махакарана) или състоянието Турия. Когато това е разбрано, “Азът” бързо е зарадван при намирането на себе си. Кой може да опише тази Радост? В тази Радост, “Азът” възклицава “Аз съм Брахман, Аз съм Себе-Познанието.”
Четвъртото тяло – великото причинно тяло (Турия)
Този, който казва “Аз”, е всъщност всесвидетелстващият Брахман. Именно Той е, който е с природата на Знание, чувството за “Аз съм.” Когато тази увереност е консолидирана, възникват вълна след вълна от Блаженство. След това, когато това блаженство отслабне, погледни чудото, което се случва. След изследване и задълбочено съзерцание (Вичара), човек идва до разпознаването, че “Аз дори не съм с природата на ‘Знание,’ тъй като точно както Аз съм покрит с Невежество, по същия начин, Аз съм покрит със Знание. Първоначално Аз нямах никакво Невежество или Знание. Невежеството и Знанието бяха родени от ‘мен’ и погрешно бяха взети за мен. С помощта на такова задълбочено съзерцание, може да бъде видяно, че възникването както на Невежеството, така и на Знанието вътре в мен, сочи към мен като техен създател. Следователно Знанието е мое дете, а Аз съм негов баща, и като негов баща, Аз съм преди него и различен от това Знание.”
Брахман
Когато тази проточеност от задълбочено различаващо съзерцание изгрее вътре, чувството, че “Аз съм Брахман,” (Ахам Брахмасми), което е Себе-Познанието във великото причинно тяло или състоянието Турия, също започва да отслабва, само за да бъде окончателно напълно изкоренено. Тогава “Аз” съм абсолютно гол, без каквото и да било покритие. Пристигайки тук в тази голота, не може да бъде описано кой или какво е това “Аз.” Ако искаш описание на “Аза”, който е открит тук, ти може да изречеш всяка дума, открита в който и да е речник, но това не е “Аз.” Този “Аз” тук, може единствено да бъде изразен като “Не това, не това.” Той е този, който хвърля светлина върху всичко, наречено “това.” Ти може да изричаш думи и изречения, за да се опиташ да го опишеш, но те не са това. Каквито и значения да излизат, ти ги приемаш като описанието на “Аз,” но те не са това. Ако не разбираш какво е казано сега, ти трябва да оставиш думите и концепциите и да се разтвориш в Дълбока Тишина и да видиш кой съм “Аз.”