Глава 1: Важността на Себе-Познанието

В началото на това изложение, се предлага почтително обожание първо на Шри Ганеш, след това на Шри Сарасвати и накрая на Шри Садгуру. Каква е причината за предлагането на поздрави в този ред? Ако някой попита, “Ако последователността на това обожание е променена, ще има ли объркване?” Отговорът трябва да бъде, да, ще има объркване. Това е така, защото Шри Ганеш е божеството за медитация и съзерцание, а Шри Сарасвати е божеството за изложението на учението чрез думи. С помощта на тези две божества, божеството под формата на “Светлината на Себето,” която възниква в сърцето на стремящия се, не е нищо друго освен Садгуру. Следователно, Садгуру непременно трябва да бъде обожаван след Шри Ганеш и Шри Сарасвати. “Милостта на Садгуру” се спуска, само когато разбирането на предмета стане твърдо. Нито изложението на този текст, нито съзерцанието върху съдържанието на този текст, няма сами по себе си да заведат стремящия се до целта. Следователно, човек трябва почтително да обожава както Шри Ганеш, така и Шри Сарасвати.

В съответствие с този метод на Светците, който е описан по-горе, Садгуру първо обяснява относно предмета, който трябва да се следва, след това посочва неговите характеристики, а накрая следва предаване на подробно знание по темата. В повечето образователни школи, когато преподават на малки деца по някакъв предмет, учителят първо вербално информира детето за предмета, който ще бъде преподаван. Това се нарича методът на образование на детската градина. Подобно, първоначално, Садгуру вербално ти дава концепция или идея за Реалността (като “Ти си Той” или “Само Брахман Съществува,” или някаква друга подобна форма на мантра), върху която трябва да се съзерцава. Чрез повтарянето, като избиването на масло, тази идея ще бъде незаличимо отпечатана върху ума. Това се нарича “Традицията (Сампрадая) на Садгуру.” Чрез този предварителен метод, аспирантът постига резултати по-рано. Така да бъде.

Впоследствие, Гуруто излага Истината (предметът) на обикновения интелигентен стремящ се, и той разбира това, което Садгуру предава, и “Това”, на което той учи. Въпреки това, основната трудност е в опитното осъзнаване на това, което е било интелектуално разбрано. Чрез изложението на предмета от Садгуру, човек разбира какво е Себето (Атман). Въпреки това, духът на съмнението изниква в ума на аспиранта под формата на въпроса “Как аз съм Себето?” и умственото отношение на аспиранта не остава без съмнение. Има интелектуално разбиране, но няма реализация. Лекарството за това е да се учи с решителност и да се заучи учението. Докато няма постоянно и повтарящо се изучаване, това няма да бъде напълно разбрано и осъзнато. Например, в учебната ръкописна книга, представените букви са много красиви. Ние разбираме това, но първоначално не можем да напишем буквите по същия начин. Ако, обаче, същите букви са написани многократно, тогава по силата на тази практика или изучаване, буквите са красиво оформени веднага щом писалката докосне хартията. Тук някой може да попита, “Колко изучаване или практика са необходими, за да научиш предмета добре?” Отговорът е, “Изучаването и практиката или усилието, трябва да продължат безмилостно според собствения капацитет на всеки, докато той не бъде разбран или осъзнат.”

Един общоприет пример може да бъде посочен тук, за да отпечата върху ума на аспиранта важността от многократното изучаване. Един обикновен интелигентен човек може да разбере нещо, ако му бъде обяснено два или три пъти. Ако той го повтори десет или двадесет пъти, то се превръща в навик. Ако го повтори сто пъти, то става като пристрастяване. Щом той стане запознат с това хиляди пъти, то става присъща природа за този, който го практикува. Ако погледнем влакната на растението юта, те са толкова деликатни и фини, че се разпръскват във всички посоки, когато са издухани от вятъра. Когато обаче същите влакна са преплетени заедно, за да образуват въже, то е толкова здраво, че може да завърже дори и силен и яростен слон за малко колче. Подобно, велика е силата на повтарянето на изучаването на този тип практика. Наистина е вярно, че Парабрахман е Всепроникващ и Вечно Свободен. Обаче, Вятърът, под формата на ум, е станал толкова силен в нас, поради неправилно насочена практика и изучаване чрез раждане след раждане, че е сложил в затвор вечно свободния Брахман в мисълта за отъждествяване с тялото. За огромния резултат от повтарящата се практика, Светецът Тукарам е казал, “Каквото е неосъществимо, става постижимо само посредством повтарящо се изследване и практика.” Разпознавайки важността на това изследване, стремящият се трябва да обожава принципите, символизирани от Ганеш и Сарасвати. Това означава, че трябва да се осъществиш чрез непрекъсната медитация и да учиш чрез многократно слушане на изложението на Истината.

Сега, преди човек да започне това изследване, ще бъде желателно за стремящия се да знае много други неща, свързани с темата. Защо илюзията “аз съм тялото” възникна в човешкото същество? Какво бе състоянието на човешкото същество, когато беше роден? Как разви тази идея за “мен” и “моето”? Неговото състояние в света, свободно ли е от страх? Ако е така, от кого и как беше подпомогнат да се отърве от този страх? Всички тези неща трябва да бъдат взети под внимание.

Отначало, човешкото същество лежеше изкривено в малко пространство вътре в утробата на майката. Когато беше роден, той влезе в този безпределен свят, и леко си отвори очите, и се огледа. При виждането на необхватното пространство и огромната светлина, той отклони очите си и беше в шок. “Къде е това, че съм дошъл сам? Кой ще ми даде подкрепа? Каква ще бъде моята съдба?” Тези видове страх възникнаха в съзнанието му. Веднага след раждането, с първия шок, той започна да плаче. След известно време му беше дадена капка мед, за да оближе. С това, той се почувства облекчен, мислейки, че всичко е наред, и че има подкрепата на някого. Така, той се умиротвори. Обаче, този първи шок от страх беше толкова вкоренен в неговия ум, че той стана стресиран и от най-малкия звук, и след това отново стана тих, когато му беше даден мед или гърдите на майка му. По този начин, приемайки външна подкрепа на всяка крачка, това човешко същество стана зависимо от подкрепата на неговите родители. Докато ставаше все по-голям, неговите родители, както и тези, които се грижиха за него като дете, започнаха да му дават знание за света. След това, неговите училищни преподаватели го научиха на различни физически науки като география, геометрия, геология и т.н., които са без стойност като прах.

Когато човек навлезе в етапа на младостта, той отново търси допълнителни подпори за живота си. Тъй като е определено в света, че подкрепата за живота идва от пари, съпруга и т.н., той събира богатство и приема съпруга. Той приема за даденост, че може да бъде поддържан само от тази светска подкрепа и прахосва живота си. Със слава, ученост, сила и авторитет, богатство и съпруга, той получава допълнителен просперитет и става все по-въвлечен. Неговите основни притежания и цялата му подкрепа са неговата съпруга, богатство, статус, младост, красота и сила. Гордеейки се особено с всичко това и ставайки опиянен от светското, човешкото същество пропуска знаенето на своята “Истинска Природа.” Гордостта от парите, гордостта от авторитета и гордостта от красотата, абсорбират човека и той забравя своята Истинска Природа. В крайна сметка, горепосочените притежания започват да намаляват едно по едно.

Когато тези притежания започнат да отпадат според закона на природата, паметта за първоначалния шок, който той е получил по-рано, го разтърсва до самите му корени и той става разочарован. Изпадайки в паника, той пита “Какво трябва да правя сега? Аз губя подкрепа от всички страни. Какво ще ми се случи?” Обаче, този невеж човек не разбира, че всички тези притежания са имали само една солидна подкрепа, която е била неговото собствено Съществуване, или чувството за “Аз съм.” Единствено именно чрез тази подкрепа парите са имали своя стойност, жена му е изглеждала очарователно, получената почит е изглеждала ценна, неговата ученост му е дала мъдрост, неговата форма е придобила красота и неговия авторитет е притежавал сила. О, бедни човече, ти самият си подкрепата на всички гореописани богатства! Може ли да има по-голям парадокс от това да чувстваш, че богатството ти е дало подкрепа? В допълнение към това богатство, сила, жена, младост, красота на формата и почит, ако човек допълнително получава нечестно спечелено богатство, колко странни и извратени биха станали действията му?

Един поет веднъж е написал (описвайки шегите на човешкия ум), “Той е преди всичко маймуна, в допълнение към това, той се напива, и на това отгоре, го ужилва скорпион.” Дори такъв поет би оставил писалката си, виждайки нелепите абсурди на това човешко същество, и би се сбогувал с поетичните си таланти. Видът човек, който смята тялото си за Бог и е абсорбиран в своето обожаване ден и нощ, трябва да бъде смятан за обущар (най-нисшата каста). Има подходяща поговорка, която казва, че Богът на чамбхара трябва да бъде обожаван само с обувки (на Маратхи, думата чамбхар означава “този, който носи кожа на гърба си”). Това ни показва начина, по който този “Бог” (тялото) на такъв човек, трябва да бъде обожаван. Предаността на един атеист е нахранването на тялото му, а неговото освобождение е смъртта на тялото. За такъв човек, чиято крайна цел в живота е нахранване на тялото му, а неговото освобождение е смърт, няма издигане над нивото на “Грубото Тяло”. Това не е изненадващо в неговия случай. Ако поради някакво нещастие, той трябваше да изгуби цялото си богатство, той щеше все пак да заеме пари, за да се отдаде на навиците си на ядене, пиене и наслаждаване. Ако кредиторите трябваше да го гонят, той щеше да обяви неплатежоспособност, за да се отърве от целия проблем. Когато смъртта го удари, накрая той просто ляга мъртъв. Той умира точно както е дошъл. Може ли да има нещо по-трагично и окаяно от този вид живот?

Защо жената, която сипе похвали на съпруга си, който ѝ е купил прекрасна обица за нос, трябва да мисли за Господ, който ѝ е дал нос, на който да сложи обицата? По същия начин, как може животинските човешки същества, които единствено гледат на тялото като “бидейки целия” и “края на целия” живот, да видят Бог? Този, чиято сила дава на Слънцето неговото съществуване като Слънце, на Луната нейното съществуване като Луна, на Боговете тяхното съществуване като Богове, е Единственият Всемогъщ Бог. Той е, който е подкрепата на всичко, който присъства в сърцата на всички същества и е станал невидим за човек. Този, чиито очи са тренирани за външни обекти, вижда само това, което е външно. Думата “Акша” е синоним на “око” на Маратхи. “А” е най-първата буква от азбуката, а “кша” е една от последните съгласни. Това означава, че каквото вижда окото, ще лежи в обсега между тези две букви от азбуката. То ще донесе информация или знание само за външни обекти. Грубите обекти ще бъдат визуализирани от грубото око, а фините ще бъдат усетени от сетивата, които са фини. Обаче, една буква от азбуката, която идва след ‘кша’ на Маратхи, е “гня.” Буквата “гня” символизира Знание, което не може да бъде видяно както от грубото външно око, така и от финото око на интелекта. Следователно, интелектът и сетивата заедно символизират “окото” със синонима “акша.” Подобно на окото, другите сетивни органи, ухото, носът и езикът, са насочени навън и продължават да съществуват по силата на външните обекти.

“Царят на Знанието” (“Аз Съм”) влияе върху всички сетива, и изглежда, че дава на тези сетива “господство” над сетивните обекти. Именно поради тази външна ориентираност, фактът, че Той присъства преди сетивата, не привлича вниманието на никого. През много раждания, умът и интелектът са придобили навика да гледат само навън. Следователно, да се “обърнеш навътре” е станала много трудна задача. Това се нарича “обратния път”, който Светците следват, когато се обръщат в обратната посока, и виждат ума, напълно отказвайки се да виждат всичко, което е външно. Там където обикновеният човек е заспал, Светците са будни, а там където обикновеният човек е буден, Светците задрямват. Всички същества се оказват събудени за външни обекти и са станали изключително умели в този вид пробуждане. Светците обаче, са затворили очите си за външни неща и именно Себето е това, за което другите същества са заспали, което държи Светците напълно будни.

Този, който получава един милион рупии, се тревожи за това как да ги удвои на следващия ден. Той се стреми да придобива все повече и повече. Обаче, Светците го предупреждават, “Обърни се, обърни се, може да бъдеш хванат във водовъртежа на Илюзията (Мая). Тази Мая е дошла като пълноводен прилив и ти може да бъдеш отнесен.” Съвременните технологични постижения, които идват в този свят с все по-нови и по-нови иновации, както и тези, които предстои да дойдат, правят циклона на “Великата Илюзия” (Махамая). Бъди сигурен, че ще бъдеш държан като заложник от него. Кой знае накъде ще бъде отнесен този, който е хванат от този велик циклон? Когато Светците видят този, чието внимание е заето с тези съвременни постижения, бягащ тук и там, борещ се в своите преследвания, те се опитват да направят всичко възможно, за да доведат до пробуждане на Себе-Познанието в него.

Има една история за това, когато Светецът Рамдас и Светецът Тукарам са се срещнали, докато стояли на противоположните брегове на една река. С жест на ръка, Самартха Рамдас попитал Светеца Тукарам “Колко пробуждане донесе сред хората?” Светецът Тукарам отвърнал с жест, образувайки дясната си ръка в юмрук, и поставяйки задната му част на устните си, за да покаже, че никъде не е открил някой, който го е грижа за пробуждане на Себето. Тогава Тукарам Махарадж поставил същия въпрос обратно на Самарта Рамдас, който тогава посочил, че никой нямал каквото и да е пробуждане. След това те продължили по пътя си. Светецът Тукарам казал, “Как мога да опиша задълженията на Светците? Те непрекъснато ме пробуждат.” Макар и да е вярно, че Светецът Тукарам и Самарта Рамдас вече не са с нас в телесна форма, те ни дадоха всичко, на което искаха да учат, в книгите Абхангагатха и Дасбодх . Великото богатство, което те ни предадоха, е безценното наследство на тези книги. Всеки, който твърди, че е наследник на тяхното завещание, ще се радва на безценно наследство. Обаче, този, който иска това богатство, трябва да се откаже от гордостта на светското демонично богатство. В допълнение, каквито действия човек смята за похвални и скъпи на сърцето си, трябва също да бъдат отхвърлени. Човек трябва да бъде готов да направи стъпка по пътя, който се обръща навътре. Това са условията за ставане на бенефициент на това наследство.

Човек е напълно потопен в гордостта от своето тяло, своята каста, своето семейство, своята държава и от доброто или лошото в неговата природа. Всички тези различни видове гордост са го обладали. Докато не стане напълно свободен от тези различни видове гордост, как той може да претендира да се възползва от наследството на това съкровище, което Светците са оставили след себе си? Само този, чието сърце искрено се отказва от гордостта, може да стане бенефициент на това богатство. Има надежда за човека, който става осъзнат за тези различни видове гордост, които той е придобил от раждане след раждане, които са станали негова втора природа, ако той искрено изостави тази гордост. Не е необходимо да бъде разочарован. Ако един роб е пробуден за знанието, че е роб, той мигновено започва да търси път към свободата. Един роб, който намира радост в робството си и прави всичко възможно да продължи в това състояние, не може дори да си помисли, че съществува магистрала към свободата, дотогава докато знанието за неговото робство не изгрее върху него. Подобно, късметлията, който чувства, че амбицията за изпреварване на другите, всъщност го води по пътя надолу, от този ден напред, той ще получи зърване на обратната посока, показана от Светците. Бавно, той автоматично започва да прави усилие да стъпи на нов път.

Различните видове гордост може да не изоставят човек изведнъж. Ако стремящият се започне да става напълно решителен да бъде осъзнат за видовете гордост, която той таи, и започне да ги изоставя една по една, безкрайно милостивият Господ няма да се провали(забави) да му подаде ръка за помощ. Ако човек се гордее с порочни или зли действия, това трябва да се неутрализира чрез повишаване на гордостта от добри действия, по този начин, изкоренявайки всички негови лоши качества. Добрите качества трябва да се подхранват и развиват. Обаче, човек не трябва да бъде привързан към тях, и трябва бавно да започне да изоставя гордостта, произтичаща от добрите действия. Тук може да възникне съмнението, че въпреки че пороците заслужават да бъдат изоставени, “Защо ни казвате да изоставим също и добрите качества? В края на краищата, добрите качества са винаги добри.” Драги стремящи се, въпреки че притежаването на добри качества в сравнение с пороци и лоши качества, изглежда че е по-добро по отношение на стремежа към постигане на Себе-Познание, притежанието на добри качества, които на човек са му скъпи на сърцето, е наистина сто пъти по-лошо, и наистина трябва да бъде изхвърлено. Погледнете това и вижте. Стремящият се, се опитва да изостави своите лоши качества по съвета на Светците, заради чувството за срам, което е създадено от обществото или в ума на човек, обаче, този, който притежава добри качества, винаги получава възхвала в света, и съответно е пълен с гордост от тези добри качества. Много е трудно за човек да изостави гордостта от тези добри качества.

Гордостта относно негативните качества може да бъде изоставена сравнително лесно, но това не е така в случай на гордост относно добри качества. Никой не иска да признае, че е допуснал някаква грешка, но гордостта, която човек таи, когато е дал храна на хиляди, които са посетили четирите свети места, или е отворил жилище за свети хора, или е почитал божеството милиони пъти, става толкова твърда в него, че става почти невъзможно да се откаже от нея. Когато човек разпознае своите светски пътища, и е готов да се откаже от тях, той скоро открива Садгуру. Обаче този, който е търсен от всички за извършване на много добри дела, става толкова дълбоко погребан в ласкателството, което се излива върху него, че неговия път към Садгуру бива изгубен, поради гордостта му. Осъзнавайки това, човек трябва да заключи, че гордостта от лоши качества е поносима, но гордостта от добри качества е най-добре да бъде избегната напълно. Както гордостта от добрите качества на човек, така и гордостта от неговите лоши качества, са тръни по пътя на Себе-Познанието. Когато един трън е изваден с помощта на друг трън, все още остава вторият трън (гордостта от добри действия), който човек носи наоколо в джоба на ризата. Този трън няма ли също да убоде гърдите или реброто? Ако крадецът е вързан с железни белезници, а царят със златни белезници, означава ли това, че царят не е вързан?

Приеми за даденост, че докато човекът с железните белезници ще благодари на някой, който го освобождава от тях, човекът със златните белезници ще се нахвърли на гърлото на всеки, който се опитва да го освободи. Той ще се постарае завинаги да запази златните белезници на ръцете си. Каква е силата зад това? Кой е този “приятелски враг” в този пример, който кара човек да се чувства толкова щастлив в неговото робство? Именно гордостта, която човек има от добри дела е това, което е истинският смъртен враг на стремящия се. Тази гордост е врагът, който блокира пътя към “Върховната Истина” (Парамартха). Затова е необходимо да се отхвърли всякаква гордост, която човек има от добри дела. Това може да изисква огромни усилия, но без да се откаже от цялата гордост, стремящият се никога не може да претендира за своето наследство на богатството на “Знанието.” Мнозина смятат, че светското богатство на човек, като пари, красива жена, обществено положение и т.н., е резултат от похвални дела, извършени в предишни раждания, но самите тези вярвания действат като камъни, препречващи пътя към намирането на “Върховната Истина.” Следователно, може да се каже, че тези неща са всъщност резултат от телесното отъждествяване (определението за грях). Когато един човек е изпълнен с гордост, той става обладан, и следователно става неспособен да стъпи на пътя на Върховната Истина.

Обратно на богатия човек, може да има човек, който няма и стотинка, който е доста грозен, няма съпруга, няма обществено положение и е толкова осиромашал, че за да напълни корема си, той е склонен да яде каквато храна би могъл да получи от някого. Той може да е загубил своята каста, семейство, приятели и всички, които са му били скъпи. Този бездомен скитник може да бъде гол на всички фронтове и дори да се вярва от цялото общество, че той е мизерник, все пак той наистина може да бъде по-достоен за придобиване на Себе-Познание, тъй като е естествено свободен от гордост. Ушите на някой като този беден гол човек, се обръщат към Садгуру по-рано от този, чиито уши са пълни с ласкателство. Този, който е надут с гордост, няма място за получаване на съвета на Садгуру. Такъв човек няма време да се обърне към съвета на Садгуру дори и за минута.

Цялото човечество е станало въвлечено в Илюзията от раждането, и живее в робство. В допълнение към това, човек създава много видове изкуствено робство около себе си, под формата на удобства и привързаности, произтичащи от все по-нови изобретения. Ако човек трябва да живее в съвременното общество, той трябва да спазва и да уважава нормите на традиционните социални практики и правителствени правила. Например, за да може човек да извършва ежедневната си работа, се предполага, че носенето на вратовръзка, е правилния социален етикет. По тези начини, да бъдеш актуален в обществото, кара човек да чувства, че той получава все повече свобода. В съвременното общество, ако човек не се отдава на пиене или наркотици или не се бръсне всеки ден, се смята за социално отхвърлен. Гмуркайки се в робството на такова общество и държейки скъпи на сърцето си такива глупави идеи, човек само продължава да се обвързва, само още повече увеличава гордостта, която той има към безполезни неща. Докато тези видове социално робство и гордост не бъдат напълно изхвърлени, и докато човек не се смята за луд от “социално мъдрите” хора, няма надежда, че човек ще дойде до такова умствено състояние, което му позволява да бъде свободен от гордост и такова социално робство. Единствената цел на Садгуру, е да помогне на човек да стане свободен от цялата гордост и да изкорени отъждествяването с тялото. Ако стремящият се смята за трудно отхвърлянето на цялата гордост и социални връзки, или не желае официално да се откаже от своята съпруга, пари или имущество, той може да започне с вътрешно отхвърляне. Когато това стане успешно, официалното отхвърляне бавно става възможно.

Вътрешното отхвърляне означава отхвърляне, което се предприема с ума. Например, може да има някой, който има навика да наранява другите с груби думи. Не струва нищо на стремящия се да замени този навик, като казва само добри думи на другите. Като друг пример, може да има някои хора, които имат навика ненужно да изричат лъжи, в техния случай, те трябва да започнат отхвърляне, като спрат да изричат лъжи, поне дотогава, докато възникне повод, където ако не изрекат лъжа, може да настъпи някакво голямо бедствие. Този тип умствено отхвърляне също няма да изисква никакви разходи. Докато гледа към просперитета на съседа, човек не трябва да завижда на своя съсед. Вземането на такова решение ще донесе ли някаква вреда на стремящия се? По този начин, когато човек започне да отхвърля негативни качества, той също започва да придобива сила в отхвърляне на външни неща. Този свят е като сън и в този съноподобен свят, каквото се смята за добро или лошо, заслуга или грях, или нещо в сферата на дуалистичния морал, няма никакво значение в процеса на пробуждане за Себето. Следователно, отхвърлянето на двете страни на дуалността, като добро и лошо, или благоприятно и неблагоприятно, е необходимо за придобиване на Себе-Познание. Въпреки че това може да бъде разбрано, все още е трудно да се изкорени гордостта. Без значение колко често някой може да повтаря на себе си “отхвърли, отхвърли,” това няма да направи дори и най-малък пробив в гордостта. Обаче, ако е открита причината защо тази гордост навлиза в човек, тя може да бъде изкоренена и отхвърлянето следва автоматично. Стремящият се трябва да разбере, че причината поради която човек таи гордост към обекти, е понеже той вярва, че обектите са истински.

Ако човек разбира, че обектите са единствено временно проявление, и стане убеден, че обектите не могат наистина да предоставят истинско щастие, тогава очевидната реалност на обектите автоматично избледнява. Именно тогава става възможно за човек да развие непривързаност към тези обекти, които преди това са били смятани за скъпи на човек, за истински. Дървената играчка под формата на шушулка от тамаринд (вид тропическо дърво), не е истинска шушулка от тамаринд. Тя е изработена от дърво. Обаче, ако човек няма различаващата способност да бъде способен да каже разликата, гледката на дървения тамаринд със сигурност ще накара устата на човек да започне да се навлажнява. Причината за това е убеждението, че нещото е истинско. Щом човек стане осъзнат, че тамариндът е направен от дърво, той може да оцени артистичните или естетическите линии на играчката, но това няма да повлияе на слюнчестите му жлези. Това различаващо знание или разпознаването, че това не е истинско, води до истинска непривързаност към обекта.

Този пример ни показва, че непривързаността към обекти се предизвиква чрез разбирането на тяхната истинска природа. Докато безполезността от придобиване на обекти в този свят не бъде отпечатана безвъзвратно върху ума, Себе-Познанието е трудно да се постигне. Докато човек не разбере фалшивата природа на обектите, той никога няма да се стреми към “Истинското Нещо.” Не може да има отхвърляне на фалшивото, докато интелектът вярва, че то е истинско. Денят, в който погрешното знание относно света е елиминирано, по силата на съвета на Садгуру, човек става убеден, че целият този свят е само временно проявление. Когато това се случи, човек става способен да гледа към света и да го оцени правилно, като че ли е някакво кино, или източник на забавление, и с непривързаността, която е била постигната, човек остава незасегнат.

Непривързаност без Себе-Познание е като това, което се преживява, когато човек наблюдава дейностите, които се случват на местата за кремация. Без Себе-Познание не може да има истинско отхвърляне, а без отхвърляне, не може да има Себе-Познание. Това е парадоксът. Светците са ни дали различни методи за излизане от тази ситуация чрез такива средства като преданост към Гуруто и Бог, пеене на възхвалите към Гуруто и Бог (Бхаджани), посещаване на свети места, даване за благотворителност и т.н. По този начин, Светците са предоставили безкраен брой средства за спасение на човечеството. Човешката природа е такава, че ако човек бъде насилствено ограбен от нещо, той страда много. Той ще прави постоянни усилия, за да си върне това нещо. Обаче, ако той трябваше да се раздели със същото нещо по своя собствена воля, тази жертва би му донесла огромна радост. Човек, който обикновено не желае да похарчи и една стотинка под натиск, би похарчил хиляди по собствения си свободен избор, за да нахрани хората на едно религиозно събиране. Обаче, има безброй примери за това, как след смесване със Светци и пеене на бхаджани, дори много горделиви хора са се променяли. Този, чиято гордост преди не би му позволила да се подчини на волята на друг човек, сега е склонен да се поклони в подчинение на някого, дори и с много по-ниско положение в обществото. Поддържайки компанията на светците, той естествено и лесно напълно забравя своята гордост към каста и социален статус. Този важен човек, който беше изпълнен с гордост и се чувстваше засрамен дори да сложи паста от сандалово дърво на челото си в своята къща, сега позволява Бхуки (черна пудра) да бъде намазана на неговото лице, което показва пълна липса на гордост. Същият човек, който по-рано смяташе пеенето и танцуването за неприлични, забрави себе си и своето тяло и започна да танцува във възторжена радост с партньор, докато възпява името на Бог. Разбирайки как стремящите се жертват гордостта по този начин, Светците са дали на човечеството ученията, предписващи Бхаджани и Обожаване (Пуджа) за ежедневна практика. С това учение, те посочиха прогресивна стъпка по пътя към Себе-Познанието. По този начин, те отпечатват върху стремящия се, колко лесно е да се отхвърлят обектите на света, и как да се изчисти умственото отношение от гордост.

Себе-Познанието е Знанието за собственото Себе. Щом разпознаем кои сме наистина, тогава автоматично е направено определянето относно какво е постоянно и какво е преходно. Тогава, много естествено, следва отхвърлянето на непостоянното и приемането на постоянното. Поради преходната природа на нещата, страхът от разтваряне е неизбежен. Този, който е подчинен от този страх от разтваряне или смърт, непрекъснато се стреми да види, че нищо конкретно не е взето от него. Той взема всякакви предпазни мерки, за да запази парите си, усилено се опитва да следи младостта и красотата на жена му да не се влошат и се бори да запази своето обществено положение и авторитет. Обаче, колкото и да се опитва, нищо никога не се случва според неговите искания или желания. Никой не може да избяга от съдбата си и тъй като смъртта е всепоглъщаща, всичко в крайна сметка ще бъде смачкано в нейните челюсти. Дори Богове като Брахма не са свободни от страха от смъртта.

Дори ако на такъв човек, измъчван от страх, му беше дадено всичко, което е искал, би ли могъл да избегне това да не се страхува? Ако той изобщо има нужда от нещо, това е дарът на безстрашието. Стремящият се трябва да открие това, което ще го освободи завинаги от страха. Този просяк, наречен човек, който е изгубил своето собствено съкровище на Себето, непрестанно пее “Аз съм тялото, Аз съм тялото.” Той е винаги недоволен, казвайки “Аз искам това, Аз искам онова,” и се скита наоколо, винаги молейки за нещо в света. Той може да бъде успокоен истински само с дара на Себето. Човекът, който пее “Какво ще се случи на мен, на моята жена и деца и на парите, които смятам за мои?” винаги е обезпокоен и разстроен. Този човек трябва да получи дара на безстрашието и по този начин да бъде направен безстрашен. Единствено Садгуру е достатъчно щедър и способен да връчи дара на безстрашието, който е най-благородният от всички дарове. Царе и императори, и дори богове са неспособни да предоставят този дар на безстрашието.

Въпреки че цялото земно богатство е в нозете на императора, той е неспокоен от страх от вражеска атака. Дори Бог Индра е неспокоен ден и нощ от мисълта, че неговия статус като “Цар на Боговете” може да бъде разклатен от аскетизма и практиките, извършвани от някой мъдрец. Съзерцавай дълбоко над това. Могат ли тези, които не са се освободили от страх, да дадат дара на безстрашието на другите? Само тези Велики Светци, “Махатмите,” които са изкоренили страха от самите му дълбини, установявайки се в Себето и унищожавайки отъждествяването с тялото, са способни да предоставят дара на безстрашието. Освен тези Махатми, обитателите на телата на богове, демони и хора, са като просяци без пукната пара. Те никога не могат да получат дара на безстрашието, освен ако не се подслонят при Садгуру. Ако са богове, те се забавляват с гордостта от божественото богатство, ако са демони, те носят на главите си гордостта от собственото си порочно богатство, а човешките същества са смачкани от собственото си бреме. Боговете не са нищо повече от слуги, които носят бремето на другите хора на главите си. Какво тогава е ниският статус на човешкия просяк? Единствено Садгуру е този, който протяга ръката си, за да отнеме тяхното бреме, и в същото време ги благославя с дара на безстрашието.

От всички различни видове знание, Себе-Познанието е най-великото, а от всички пътища или дхарми (дхарма е собствената религия или собствената природа), Свадхарма е най-благородната. Махатмите разпространяват “Знанието на Себето” сред човечеството и ги учат на значението на Свадхарма. В този свят се преподават знанието за астрология, черна магия, връзки с обществеността, четиринадесетте вида науки и шестдесет и четирите изкуства. Обаче, цялото това знание, с изключение на “Знанието на Себето,” е фалшиво знание. Светците отказват да признаят тези други видове знание и разпространяват само “Знанието на Себето.” Много мисионери, които се конкурират помежду си, заявяват тяхното мнение и започват да дават съвети, казвайки, “Моята религия е най-благородната, а всички останали ще доведат човек единствено до разруха.” Не само просто дават съвет, но също изпълняват тяхното свещено задължение на обръщането в тяхната вяра, понякога чрез подкупи, или заплахи за изгаряне на къщите на хора, или понякога дори чрез убиване на хора. Без много промяна от старите времена, този вид разпространяване на религия продължава дори и днес. Това пиратство на религията, изпълнено с принуда и тирания, не е полезно за постигане на благосъстоянието на никого.

Светецът Рамдас е казал, “Ако има някоя религия в света, която е най-благородна от всички, тя е Свадхарма.” Свадхарма означава да се живее в собствената “Истинска Природа”. Да се живее в собствената вътрешно присъща природа е Свадхарма, въпреки че човек може да принадлежи на някоя каста, религия или нация. За да разбере Свадхарма, човек трябва да осъзнае, че тя съществува във всички форми на живот, било то в мравка или в насекомо. Самата собствена “Истинска Природа” е Свадхарма, а всички други пътища или култове, парадиращи като религии са “парадхарма,” което означава, че те са религии, отнасящи се до нещо, което е различно от Себето. Тези различни култове и религии налагат определени правила и методи, които са чужди на нашата истинска природа. Ето как можем да определим Свадхарма и парадхарма. Ако приемем за даденост настоящото прието значение на Свадхарма, то може да бъде сметнато за абсурдно. Да предположим, че има една проститутка. Тя също има съответната дхарма, нейната природа, която тя следва усърдно, вярвайки, че това е нейната свадхарма или нейната истинска природа, нейната истинска религия. Тя учи дъщеря си на същото, от времето, когато е в люлката, и накрая тя умира следвайки нейната собствена религия. Кой може да каже, може дори да се появи някой “Свами Курварин” (любител на жени), за да включи тази житейска история на жената, в някоя книга за религиозни светци.

Господ ни е предупредил в Бхагавад Гита, “Най добре е да се умре в Свадхарма (смъртта на телесното отъждествяване, която завежда човек в Себето). Дхармата, която е чужда, е пълна с опасност. Докато се опитваме да постигнем това, ако смъртта дойде, тя трябва да бъде предпочетена пред следването на някоя друга дхарма, която е чужда на Себето.” Стремящият се трябва да разпознае важността на предупреждението, което е било предадено с думите на Господ. Изкореняването на идеята за отъждествяване с тялото, е знакът за “Знанието на Себето.” Махатмите преживяват този вид смърт, докато живеят. Този вид смърт трябва да бъде предпочетен пред смъртта, която настъпва, когато се следва нечия чужда религия. Светецът Тукарам е казал, “Аз видях собствената си смърт, как трябва да опиша този процес, който е уникален?” Как може този, който живее в религия, която не е на Себето, и който умира от трупна смърт, да разбере този процес на смърт, докато живее? Нещастният човек мисли за смъртта единствено по отношение на различните обичаи и ритуали според неговата религия.

Тези дхарми, изградени върху силната основа на телесното отъждествяване, съдържат дуалностите на изкушение и страх, рай и ад, заслуга и грях, и робство и освобождение. Всяко човешко същество има правото да следва Свадхарма, неговата собствена природа, където няма изкушение от небесни удоволствия и няма страх от болка в чистилището, и където робството и освобождението нямат значение. Има жестокост, но истинската максима гласи, “Каквото идва, трябва да си отиде.” Всички съвременни “псевдо-религии” се разпространяват поради тяхната новост, а в някои случаи дори и с покровителство от правителството. Те със сигурност ще потънат на дъното, и няма да има нищо друго освен слава и победа единствено за Свадхарма. (Бележка – По времето на Шри Сиддхарамешвар Махарадж, Правителството в Индия, в много случаи е помагало за финансиране на религиозни училища и дори мисионери. В този параграф, всички религии, които не са на Себето, се наричат “псевдо-религии,” не бидейки нашата “Истинска Природа,” или “Свадхарма,” и в крайна сметка те няма да изтраят).

Господ Кришна е посъветвал Арджуна за това. Той казал: “Остави настрана всички религии и ела да търсиш убежище в Мен. Ела при Мен и остави всички тези религии, които създават пречки по пътя към достигането на Мен. Търси убежище в Параматман, който е от естеството на Себе-Познание. Ти ще си осъзнал своето Себе, когато Ме постигнеш, и за теб няма да има нищо повече за правене. Цялата карма (действия) бива изтощена в Себе-Познанието.” Под предлога, че съветва Арджуна, Господ Кришна е дал този съвет на всички човешки същества, че те трябва да се осъществят като приемат този съвет, който той е дал. В света няма нищо толкова свещено, колкото Себе-Познанието. Всяка друга работа или действие е без значение. В този контекст, човек не трябва да мисли, че всички останали видове знание или действия, с изключение на Себе-Познанието, са безполезни, което означава, че те нямат стойност или са без никакъв резултат. Обаче, те не са от полза за постигане на Свадхарма. Тя не е получаване на резултати като син или небесата, чрез извършване на жертвоприношения. Изучавайки писания, човек става вещ и за него е възможно да задоволи различни божества, обожавайки ги. Дори и това да е така, и дори ако за всички тези действия се предполага, че са похвални в този земен свят, те все пак са пречки, докато Себето не е удовлетворено и не излее Своята Милост.

Качествата, оценени като най-добри в практическия свят, се смятат единствено за дисквалификация, а всички средства се превръщат единствено в пречки за преследването на Себе-Познание. Мъдреците знаят добре това, и дори и най-малко не ги е грижа ако са в състояние да завладеят всички три свята. Те смятат, че статусът на Господ Индра, който е погълнат от завист, е толкова безполезен, колкото екскрементите на гарван. Светците таят само едно желание в техните сърца и това е желанието за постигане на “Единство с Брахман.” По отношение на всичко останало, те са лишени от желание. Тези Светци, които са символизирани от статуи вещаещи добро, стават едно с Брахман, когато Съзнанието им стане разтъждествено от тяхното тяло. В обикновени случаи, тялото се разглежда само като труп, докато в случая на тези Махатми, те са станали достойни за преклонение и получават обожание от хората. Не само това, но и много храмове са били построени около техните гробници. Така, те са станали безсмъртни, ставайки обект на преклонение и обожание от целия свят.

Рама, Кришна, Сидхарта, Хануман, Малхари, Джагадамба, всички са били Махатми във формата на Гурута. Докато бяха живи, те работиха за разпространяване на Знанието и станаха богове, когато оставиха тялото. Всички храмове на земята принадлежат на тези богове, които изпълняват желанията на поклонниците според техните обети и желания. Те издигат стремящия се до тяхното собствено ниво и го довеждат до постигане на Себе-осъществяване. Много хора мислят, че Богът, който човек обожава, го среща (когато той има видение) и му свършва работата, но Бог не е ограничен до една точка или място, както поклонникът си представя. Той живее в сърцето на поклонника, както и във всяко сърце, и именно Той е този, който вдъхновява човек да си свърши работата. Никой никога не трябва да храни погрешната идея, че след като Махатмата остави своето тяло, той приема същото тяло отново и излиза от своето Самадхи (връща се от мъртвите), и след това свършва работата на своя поклонник.

Когато искаш определен човек да получи десет рупии в Пуна (град в Щата Махаращра в Индия), ти даваш банкнота от десет рупии в брой на главната Поща в Шолапур. На втория или третия ден, ти получаваш квитанцията, в която се посочва, че избраният човек е получил сумата, която си изпратил. Правил ли си някога проучвания за това дали същата банкнота или същите стотинки, които си предал на Пощата, са достигнали до избрания човек? Не, този тип въпроси никога дори не възникват в твоя ум. Твоето внимание не е съсредоточено върху точно тази банкнота, а върху стойността на банкнотата. Когато изпратената сума е достигнала до човека, ти нямаш никакви оплаквания. По същия начин, тези минали Светци и Махатми, които са се превърнали в богове, осъществяват работата на поклонниците чрез Махатмите, които живеят днес, и които са от същия калибър. Това е начинът, по който желанията на техните поклонници са осъществени.

Какво магическо умение са притежавали тези хора, които са били почитани през техния живот и са станали безсмъртни, като по този начин са запазили тяхната слава дори след телесната им смърт? Какво специално обучение са имали, че трябва да бъдат обожавани от хората дори след смъртта? В този свят има много изкуства и науки. Много откриватели и много приключенски герои са възхвалявани по време на техния живот. Тези герои са поздравявани и покривани с гирлянди от цветя и букети. Хората дори изразяват възхищението си от героите, носейки ги на техните рамена. Обаче, с времето, героят, който е бил обект на обожание на хората, скоро става субект на техните ругатни. Скоро хората, които са били глезени като герои за няколко дни, са осъдени на събрание. Понякога се прилагат дори резолюции, които ги осъждат.

Ясно е, че величието на тези герои е изкуствено и не е вечно, тъй като тяхното “величие” се основава на преходна ученост или приключения. Тяхното величие не се основава на свещеното учение, което дава вечен покой като “Знанието на Себето.” То се основава на някаква наука, като политика с някакъв практически мотив. В политиката, имената и лицата продължават да се променят с времето, а във физическите науки, новите открития следват едно след друго. Човек, който някога е бил обявен за велик, се оказва, че е без значение, а в някой друг ъгъл на света, някой друг човек започва да сияе на хоризонта. Величието, което е постигнато чрез някаква ученост, различна от Себе-Познанието, в крайна сметка поема противоположна посока. Поради това, тези “велики хора” трябва да изстрадат сладките и кисели преживявания, свързани с почит и обида. Не е чудно, че никой не си прави труда да мисли за тези “велики хора”, след като са мъртви.

От всички видове Знание (Видя), Себе-Познанието (Атма Видя) е единственото Знание, което дава вечен покой. Един Светец попитал, “Каква е ползата от което и да е знание, което не дава покой на ума?” Има много видове курсове за ученост, които са на разположение в света. Защо има такова разпространение на курсове? Причината е, че никой не е намерил покой на ума. Борбите в света не са спирали дори и за малко, тъй като безпокойството на ума не е преставало. Защо е това? Това е защото всички тези науки и изкуства са съсредоточени в Невежеството и те са полезни само за увеличаване на вълнението и безпокойството на човешкия ум. Няма причинно-следствена връзка, свързана с научаването да си спокоен. Този, който оценява различни видове скъпоценни камъни, и този, който изследва различни науки и изкуства, или естетика, е загубил щастието, което идва от покоя на ума, тъй като те нямат способността да изследват себе си.

Защо един човек трябва да търси в къщата на друг човек, когато не е търсил в собствената си къща за нещо, което е изгубил, докато е бил у дома? Човекът, който смело твърди “Този човек е като това, а другият човек е ‘Г-н А’ или ‘Г-н Б,’” докато самият той не знае кой е, никога не е свободен от безпокойство. Би било безсмислено човек да открива откъде какво може да бъде извлечено или да знае много адреси, ако не знае своя собствен адрес.