07 юни 1933 г.
Индивидът е този, който дава на Бог неговите богоподобни качества. Единствено самият Бог (Шива) е този, който е индивидът (джива). Именно поради отъждествяването с или гордостта от тялото, Бог се е превърнал в индивид. Нека Себето (Атман) да пребивава в какъвто и да е вид тяло, то не е нищо друго освен Шива. Себето е отражението в огледалото на тялото. Тялото е това, което има атрибутите на раждане и смърт, и все пак е погрешно повярвано, че Себето е това, което е родено. Себето е фино и живо, докато тялото е инертно. Себето няма атрибути и не може да бъде описано. То не е нито голямо, нито малко, нито велико, нито незначително. То е огромно, докато е фино. То е толкова огромно, че цялата вселена се съдържа в него. Именно от Себето е произлязла вселената.
Появяването на Жизнената Енергия (Чайтаня) в сетивата, е наречено “отражение,” докато това, което пребивава във вътрешния ум (антахкарана), е самата Жизнена Енергия. Именно Жизнената Енергия е тази, която хвърля собственото си отражение. Това, което е стабилно, е Жизнената Енергия в своята най-чиста форма. Себето във формата на идеята за “индивидуално съзнание” (джива) е това, което се асоциира с тялото, и все пак неговата природа остава чиста и непокварена, тъй като е неопетнена и непокътната от грешките или злодеянията на тялото. Ако Себето наистина беше тялото, тогава нямаше да има смърт за тялото. Себето просто си въобразява, че то е тялото. При постигане на Знание, то разбира, че не е.
Отраженията на Слънцето и Луната се появяват и изчезват върху водата, докато Слънцето и Луната сами по себе си са незасегнати. Точно както появяването и изчезването на отраженията са причинени с помощта на водата, идванията и отиванията на Себето (Атман) са видени с помощта на тялото. Отсъствието на вода слага край на отраженията, но не слага край на Слънцето или Луната. Подобно, Себето не приключва с унищожението на тялото.
Действията (кармите) не могат да обвържат Себето, напротив, те само изчезват. Себето е чисто като Огъня. Независимо дали сме заспали или в тъмнина, ние сме придружени от чувството “Аз съм.” Това вътрешно “Аз съм” е природата на Себето. То е наречено “непредизвикан (от удар) звук” (анахат), който произхожда отвътре, понеже не е породен външно. Самото чувство “Аз съм” е “Сохам.” Това непредизвикано, вътрешно пеене на “Сохам” продължава през целия собствен живот във формата на дъха, над 20 000 пъти на ден. Въпреки че индивидът изглежда, че е тялото, всъщност Себето е това, което се отъждествява с тялото. Това е силата на илюзията.