Сега ще използваме същото сито на разтваряне чрез мисъл, за да се опитаме да проследим „Азът“ във финото тяло и да видим дали този крадец, наречен „Аз“ е намерен някъде. Нека първо да разберем какво е финото тяло. Това тяло се състои от по-висш комитет от седемнадесет члена – петте сетива, използвани за дейности, петте за получаване на знания, петте прани, ума и интелекта. Каквито нареждания да провъзгласи и обнародва този комитет се извършват от работните членове на работната комисия, която е грубото тяло. Полето на власт на финото тяло е много огромно, така че би било възможно да забележим тук някъде този „Аз“, тъй като той има силна страст за власт. В момента обаче, в който започнем да търсим тук, този „Аз“ вече е поставил печата си „мое“ и тук. Каквото е намерено тук е наречено също „моите“ сетива, „моите“ прани, „моя“ ум и „моя“ интелект. Този „Аз“ парадира и се перчи като „собственик“ на всички тези членове. Но самият „Аз“ не е видян и намерен изобщо тук. Следователно, според аксиомата „Не може да има нищо, което да нарека „мое“, където „Аз“ не присъствам“ е ясно, че седемнадесетте члена на финото тяло изобщо не могат да бъдат „мен“, „Аз“ или „мои“.
Човек би могъл да се противопостави на тази аксиома с въпроса: „Крал Джордж V-ти не присъства в Sholapur (град в Махаращра), но това означава ли, че Sholapur не е под негово владение? Отговорът е: „Има индивид, който се нарича Джордж V-ти и дори, ако той живее на друго място, негова собственост може да съществува на някое друго място, дори ако той не присъства там“. Този „Аз“ обаче е нещо несъществуващо и въпреки всичко твърди, че той е авторитетът тук, също като Гомаджи Ганеш от Андхери-империята на невежеството. Така „Азът“ убедително не съществува тук, тъй като не може да бъде проследен, така че как чувството за „собственост“ поддържа себе си и във финото тяло също?
Финото тяло е като фин копринен пакет от пет принципа и ако е по-трудно да развържеш копринен възел чрез мисъл, сме длъжни да го развържем чрез усилие. Веднъж след като пакетът е развързан и остане отворен, това тяло е отречено автоматично.
Семето на раждане и смърт е това фино тяло, което е от природата на желанието. Ако това семе се изпече на огъня на Себе-Познанието само веднъж, то може да изглежда непроменено, но няма надежда за него да поникне, ако някога е засято.
Съмнение може да се появи, когато грубото и финото тяло са отречени и горделивото поведение – като „Аз” и „мое” е изчезнало. Тогава функциите на тялото може да се забавят или би било възможно да не бъдат извършвани ефикасно. Съмнението може да бъде премахнато чрез следния пример. Представете си, че човек пази предмет в ковчеже и живее с впечатлението, че този предмет е направен от злато. Когато обаче по-късно разбере, че е направен от месинг, той може или да го остави в ковчежето, или да го премести и да го държи навън. Неговата привързаност към този предмет може или да изчезне, или да намалее. Това е факт. По същия начин, ако гордостта от владението на тялото като „мое собствено”, полека се пренебрегне, нищо особено няма да бъде загубено. Ако кандидатът достигне това ниво на убеждение, тогава в него се появява нагласата: „След като преживях екстаза на Брахмананда, собственото същество, кой го е грижа за тялото?” Това е истински похвално.
Веднъж, куче отхапало парче месо от мускула на прасеца на Кабир и той, бидейки много отдаден, просто казал: „Или кучето, или плътта знаят, че всичко е възможно!” Какво би трябвало да си помислят хората стоящи наблизо, след като са чули думите на Кабир? До какво ниво на отрицание Кабир би трябвало да е достигнал – кандидатът би могъл да си представи! Но дори да е възможно да се случи с Кабир или Тукарам, когато той изгуби цялото си имущество, тогава е възможно да не приемеш екстаза в себе си, но ако с Божията благодат такъв екстаз те обземе, тогава би могъл да кажеш: „За какво е всичко това, в крайна сметка? И след това никога няма да задаваш такива безмислени въпроси като: „Ще бъде ли всичко наред с моята къща?”
Все пак, ако кандидатът го разбира интелектуално, който е по-лесния начин да преживееш Себето, той може да повдигне въпроса: „След като познанието за Себето е достигнато и властващата гордост на тялото и ума са изчезнали, могат ли да се вършат все още ежедневни дела?” Садгуру, за да го утеши, отговори: Почитаеми мой, дори след като човек разбере пълната безполезност на тялото и ума, той може да създаде дом и да има деца без да намесва гордостта на тялото и ума. Тези двете могат да бъдат обгрижвани много добре. Всички съответстващи задължения, които човек е вършил преди, все още могат да бъдат старателно правени.” Как? Просто виж! Погледни поведението на наетата бавачка на новородено. Тя обгрижва детето, разхожда го наоколо, успокоява го като плаче, полага грижи да оздравее, когато то се разболее, по същия начин, ако това е майка му. Ако тя харесва детето, дори го целува с нежност. Докато върши всички тези неща обаче, тя дори няма усещането, че детето не е нейно? Въпреки всичко, което прави за бебето, ако бащата на детето я освободи, тя просто си взема багажа и напуска къщата. В момента, в който напуска, тя нито е щастлива ако детето е било в нейна тежест, нито е тъжна ако то е на смъртно легло от някаква болест. Причината за този тип поведение е, че тя няма чувство за „притежание” над детето, но не може да се каже, че заради липсва на това чувство за притежание, тя не е изпълнила дълга си както трябва.
Нека вземем друг пример. Случаят на попечител, който управлява имот на непълнолетен на стойност от много лакхи - рупии. Неговото чувство за „Аз” или „мое” не пречи на неговата длъжност, дори дотогава довереникът да е управлявал имота много ефективно. Ако длъжността не е упражнявана правилно, попечителят може да понесе наказание. Попечителят няма да бъде засегнат, ако на имота се увеличи стойността или ако се реши в съдебно дело, че имотът не принадлежи на непълнолетния, но на някой друг. Неговата длъжност се състои единствено в това, да управлява имота грижливо, дотогава, докато е под негово ръководство.
Накратко: За да бъдат вършени задълженията правилно, не е необходимо човек да има усещането за его, за „Аз” или „мое” докато върши задълженията. Точно по същия начин, грубото и финото тяло оформят вързоп, който принадлежи на петте елемента и те са дадени като „реликва” като „повереност” на човешкото същество. Като довереник, ти трябва да се грижиш за вързопа по най-добрия начин. Ако избягаш от отговорността, ще понесеш голямо наказание под формата на загуба на здравето или и двете, умът и тялото. Ако попечителят управлява имота на непълнолетния ефективно и бавачката се грижи за повереното й дете, те двамата ще получат своите заплати. Ако се грижите за тялото и ума си добре, и ги пазите в здравословна кондиция, получавате радост в замяна. За Парамарта (постигането на Абсолютната Реалност), здравото тяло е полезно. Всичко това обаче, трябва да се постигне без мисълта за „мое” С тази нагласа, дори тялото да се подхрани и надебелее, да бъде тънко, да живее или умира, няма да има възгордяване или оплаквания.
Попечителят на имота, в случай, че придобие чувство за „мое притежание” или за собственост, и злоупотреби с имота, то това ще се разбере и той ще трябва или да се самоубие, или да иде в затвора. В този случай, идентификацията с тялото значи забравянето на Аза или убиването на Аза. Обвързването с идеята, че тялото е Аза, надеждата за освобождение, ще избледнее.
От направената дискусия, би трябвало да сте разбрали, че обикновените задължения и действия на тялото и ума трябва да бъдат вършени по правилния начин и не е задължително да установиш „собственост” и „чувство за мое притежание” върху двете. Попечителят и бавачката докато са такива, и нямат чувство за притежание, вършат задълженията си съвсем обикновено. По същия начин, задълженията на човешкото същество могат да бъдат вършени без да се има чувство на „притежание” или „собственост:”
„Азът“ не може да бъде проследен никъде в тялото. Също така е факт, че тялото не е „мое“. Тогава на кой принадлежи то? Кой е „собственика“ на тялото?
Петте елемента - земя, вода, огън, светлина и въздух или пространство имат законна собственост върху тялото. След като тялото загине, всеки от тези елементи възвръща своя собствен дял от него и най-накрая то е унищожено. Тялото е пакет от тези пет елемента и всеки един от тези елементи се връща обратно при законния си собственик. Дрехите, които са били вързани в пакета са отнети от съответните собственици и платното или покривката, в която е бил вързан пакета също е отнет от неговия собственик. Как тогава може да остане нещо, наречено „пакет“? Нищо не е оставено, което да се види. По същия начин, когато тялото, което се състои от петте елемента бива абсорбирано обратно в петте принципа на тези елементи, не остава изобщо такъв обект като „тяло“.
Така „Аз“ не съм в тялото, нито пък тялото ми принадлежи. Този тип тяло не може да поддържа гордостта на „Аз“ или егото, нито пък може да поддържа всички взаимоотношения, които съществуват в резултат на контакта на тялото, такива като раждане и смърт или шестте страсти, които влияят на тялото. Всички тези не могат да бъдат свързани с мен като „мои“. Тялото може да бъде в състояние на детство, младост или старост, или да бъде тъмно, светло, красиво или грозно. Може да бъде заразено с болест, да се скита безцелно или да ходи до свещени места на поклонение, може да бъде неподвижно в самадхи. Всички тези становища, условия, свойства или модификации принадлежат само на тялото, но „Аз“ е съвсем отделно от всичко това. Това е най-малкото, което сме научили от анализа на физическото тяло. Хубавото, сладко, умно бебе на някой друг няма никаква стойност за нас в сравнение с нашето собствено яко, набито момче, което има белези от шарка и мръсен, течащ нос. Ние не страдаме толкова много, ако нечие сладко чуждо дете умре, колкото много страдаме, ако старият ни чехъл се е изгубил.
Причината за това е, че ние нямаме същото чувство на „притежание“ или „мое“ за другия човек. Веднъж обаче, когато човек разбере, че това определено нещо не е „мое“ и, че принадлежи на някой друг, човек става безразличен и постепенно дори започва да презира този „някой друг“. И след това се отказва. Тялото принадлежи на „друг“, на петте елемента. Веднъж след като разберем,че то не е „мое“ и е собственост на „някой друг“, тогава без значение какво тяло е, как може да ни повлияе? Така че, хайде да оставим това тяло и да продължим напред. И все пак, да го оставим не означава, че трябва да го бутнем в кладенец или да го провесим с примка на врата. Ако унищожим тялото нарочно, то определено се ражда отново и отново. Това е причина за прераждане. „Оставяйки го“ означава придобиване на действително познание за него. Когато е познато като наистина какво е - принадлежащо на петте елемента - тогава постоянния интерес към него избледнява и то е отречено автоматично. Пълното отричане на тялото се постига само чрез дискриминиращо мислене и отричането освобождава човек напълно от тялото.
Има пет вида разпадане/унищожение/разтваряне, които се случват всеки ден. Те са: 1. Унищожение чрез смърт; 2. Постоянно разпадане; 3. Разтваряне на Твореца (Брахма Пралая); 4. Унищожение на света в края на една калпа (калпа пралая) или хиляда юги; 5. Разтваряне чрез дискриминационно мислене
От тези, всеки знае постоянното ежедневно разтваряне. Това разтваряне се отнася за съня. В дълбок сън, целия свят, включително тялото ни се разтваря. След събуждането обаче, тялото и света са както преди и всички действия започват така, както преди. Разтварянето след смъртта е същото като това. След смъртта, при отсъствие на Себе-Познание, съществото трябва да вземе друго тяло в съответствие с неговата карма. В новото тяло, действия като ядене, спане, страх и чифтосване се случват според впечатленията, придобити в предишни животи. Брахма Пралая е разпускането на Създателя на цялата Вселена. Калпа Пралая е разтварянето, което се случва в определен момент във времето, в който много Създатели идват и си отиват( и има цикъл 4,32 милиарда години). Отново започва нова калпа и творението, което е било латентно за известно време се издига с нова сила и активност и започва всичко отначало. По този начин, това колело всмуква всеки живот и продължава да се върти с изгреви и залези на фиксирани периоди. Следователно телата не могат да бъдат разтворени в тези четири вида разтваряне. Но резултата на разтваряне чрез дискриминационно мислене е много мощен и уникален. В този вид разтваряне, тялото не само се разтваря докато живее, но след смъртта, когато се разтвори напълно, няма да си позволи да се издигне отново.
Да предположим, че гумена играчка змия лежи на земята. Страхът от нея ще съществува дотогава, докато не разберем, че е направена от гума. Докато я взема за истинска, човек ще се тресе от страх. В дълбокия сън змията я няма, но при събуждане се появява отново. Да се напие човек и да забрави за змията няма да е от полза, защото след като изтрезнее змията пак ще е там. Дори, ако змията е скрита от погледа, изображението й остава в ума и страхът се поддържа. Това показва, че премахването на страха от змията по описаните по-горе начини не е вечен. Единственото средство за унищожение на страха, така че никога да не се върне отново е да се знае със сигурност, че змията е гумена. Веднъж след като изгрее това знание, дори да видим змията отново, няма причина за страх. По същия начин, когато човек знае какво точно е това тяло, дори то да е живо, гордостта, че тялото е „мое“ изчезва и то е автоматично отречено. Това е, което се нарича „разтваряне чрез мисъл“. Човек, който умира със сигурност в мисълта е свободен от цикъла на раждане и смърт. Този, обаче, който умира необмислено трябва да приеме за даденост, че умира с цел да се роди отново.
Така, по силата на разтваряне чрез мисъл, нещото е видяно така, като че ли не е материално. С другите четири вида на разтваряне, независимо дали нещото е там пред вас или е скрито от погледа, все още е видяно, като съществуващо там. Самарт Рамдас твърди, че това е само мисълта, която задоволява човек, като го прави цялостен. „Азът“ не може да бъде извлечен дори, когато физическото тяло е минало през ситото на процедурата на разтваряне чрез мисъл.