Какво е Реалността? Тя няма нито качество, нито форма. Реалността е необвързана/самостоятелна и никога не се променя. Тя няма граници, това казват мъдреците. Това е естественото състояние, което остава, когато всички четири тела (физическото, финото, причинното - т.е. пълното невежество и надпричинното - т.е. знанието “Аз съм" са отхвърлени. Този, който знае съществуването си е наречен "Бог". Каквото остава преди "битието" или знанието е Реалността. След преминаването отвъд четирите вградени тела, това, което остава е без форма, отделно, в своето естествено състояние и е неизменно. Никога не отива никъде, нито идва отнякъде. Това е Върховната Реалност, най-вътрешната, най-дълбоката, най-съкровената (Антакарана).
Виждащият, свидетелят, този, който вижда и този, който спи е Бог (Ишвара). Той е концепция, породена чрез интелигентност. Когато Той спи, Той е тих. Този, който преживява състояние на безпокойство, не изчезва/не се губи, когато преживява състояние на безсъзнание или сън. Защо не можем да изразим радост в съня? Защото умът и интелектът въобще не са там. Само, когато човек се събуди може да изрази преживяването.
Халката на носа на една жена паднала във водата. Тя казала на един човек да я намери и да я информира веднага, щом я намери. Човекът я намерил дълбоко под водата, но очевидно не могъл да я информира веднага, тъй като бил целият под вода. Тъй като водата и огънят са враждебни един към друг, силата на божеството на огъня отсъствала, когато бил потопен във водата. Така той могъл да информира жената, че халката е намерена, само след като излязъл от водата. По същия начин, човек не може да изрази нищо в съня, тъй като по време на съня няма инструменти, които са необходими за изразяване. Умът не се докосва до нищо, така че не може да каже нищо. Човек се изкачва по стълбите, но ако умът му не е докоснат от въпроса колко стъпала е изкачил, тогава той е неспособен да каже броя им. Но Себето знае, като цяло, че той е изкачил стълбите.
Той (Себето) беше там по време на съня, по време на будното състояние и по времето на самадхи. Кой преживява сън и самадхи? Само Той. Ако той не беше там, кой би могъл да спи? Така, че Себето е съзнание и от природата на познанието, а преди това е Върховната Реалност. Най-вътрешното Себе (Антаратман) е "Азът". Той е Бог и Неговата природа е винаги съзнание. Могат да бъдат зверове, птици, божества, демони, Рам, Кришна, но Той пребивава в сърцата на всички. Ако Той не е там, предметите стават мъртви като дървени трупи. Когато Той изчезне, ушите, очите, носът и т.н. , всички са безполезни. Когато Той изчезне, всички обекти стават неподвижни. Благодарение на Него е цялото великолепие. Ако Той си отиде, тогава всичко подлежи на разпад. Благодарение на Него има активност в света, както и духовно разбиране. Всичко това се дължи на Неговото съществуване.
До този момент, докогато Той е там, има богове, демони, обичаи и т.н. Но, ако Той си тръгне, хората не докосват тялото. Това е вътрешният Аз, който дава статута на Бог на тялото. Този, който нарича тялото "Бог", не е никой друг, освен този Аз. Този, който пише "Ведите" е също вътрешният Аз. Докато вътрешното Себе поддържа интереси в светските идеи, дотогава Той е отделен аз или грубото тяло (джива). Ако Той започне да говори за знание, Той е Шива. Когато джива и Шива и двамата изчезнат, това, което остава е Върховната Реалност.
Ако човек работи като офицер, той е офицер, ако работи като съдия, той е съдия, но когато се оттегли от всичко, той е Реалност без мисли. Няма нищо ( т.е. празнота или невежество) и отвъд това е четвъртото тяло, което е от природата на Бог. Когато човек обожава множество богове и богини, като Кешава ( едно от имената на Лорд Вишну ), това обожание отива директно към вътрешния Аз. Кешава (ке означава "знание", а шава означава "труп") е под формата на знание в тялото, а тялото е труп без знанието. След обожанието се принася храна на този идол Бог и след това се консумира от поклонника. Всяко същество, съзнателно или несъзнателно почита единствено вътрешното Себе, но го прави без разбиране. Следователно той е его-аз или невежо същество. Ако той се прекланя с пълното разбиране, че той е Бог, че той е Реалността, тогава той става Шива, едно с истинското знание.
Всъщност всички тези груби тела са вървящи и говорещи храмове. Поради невежество децата се наслаждават на себе си, изграждайки храмове от камъни. Така те използват малък камък, който да служи като съд за питейна вода, друг камък да служи като купа и друг, който да служи като Бог. По същия начин невежите хора се покланят, като създават идоли. Бог има съзнание и познание (силата да знае), а идолът не. Глупакът, невежият човек се покланя на идол. Тези, които все още нямат познание за Себето, трябва да се покланят на идол. Но, ако разпознаят чии идоли са те, колко прекрасно би било. Този, който разпознава това е човекът на знанието (джнани). Невежият човек прави идол за Бог и му се покланя - "знаещият" разпознава Богът на Боговете като своето собствено Себе и след това предлага своето поклонение. Шанкарачария нарече вътрешният Аз "първоначалната илюзия". Бог може да има безкраен брой имена, но Истината е само Една. Например, ако дете нарече собствения си баща "чичо", това означава ли, че човекът губи бащинството си?